Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

След като завиха зад няколко ъгъла, те тръгнаха по улица „Химел“ и тогава Алекс каза:

— Синко, не можеш да обикаляш по улиците, боядисан в черно, чуваш ли?

Руди беше заинтригуван и объркан. Луната сега беше свободна да се движи, да се издига, да се спуска и да капе по лицето на момчето, правейки го красиво и мрачно като мислите му.

— Защо не, татко?

— Защото ще те отведат?

— Но защо?

— Защото не трябва да искаш да бъдеш като чернокожите хора, като евреите или всеки друг, който не е… като нас.

— Кои са евреите?

— Ти познаваш най-стария ми клиент, господин Кауфман? Откъдето ти купихме обувките?

— Да.

— Е, той е евреин.

— Не знаех това. Трябва ли да плащаш, за да бъдеш евреин? Или може би се нуждаеш от някакво разрешение?

— Не, Руди. — Господин Щайнер направляваше колелото с едната си ръка и Руди с другата. Но му беше трудно да направлява разговора. Той все още не беше пуснал ухото на сина и всъщност беше забравил за него. — Това е все едно да си немец или католик.

— О! А Джеси Оуенс католик ли е?

— Не знам! — Той се препъна в педала на колелото и пусна ухото на сина си.

Известно време вървяха мълчаливо, докато накрая Руди каза:

— Просто ми се иска да съм като Джеси Оуенс, татко?

Този път господин Щайнер сложи ръката си върху главата на Руди и обясни:

— Знам, синко, но ти имаш красива руса глава и големи безопасно сини очи. И трябва да си доволен от това, ясно ли е?

Но на Руди не му беше ясно.

Той не разбра нищо и тази нощ беше като прелюдия за нещата, които щяха да се случат. Две години и половина по-късно обущарският магазин на Кауфманови беше превърнат в купчина разбити стъкла и всички обувки бяха нахвърляни в един камион, както си бяха в кутиите.

Хората, предполагам, имат определящи моменти в живота си, особено когато са деца. За някои това е нещо от рода на инцидента „Джеси Оуенс“. За други е мигът на среднощна истерия и подмокрено легло.

Беше краят на май 1939 г. и вечерта бе като повечето други. Мама размахваше железния си юмрук. Татко беше навън. Лизел изчисти входната врата и се загледа в небето на улица „Химел“.

Малко преди това бе имало военен парад.

Облечените в кафяви ризи екстремисти от NSDAP 4 4 Абревиатура на National-sozialistische deutsche Arbeiterpartei (Националсоциалистическа работническа партия на Германия). — Б.ред. (известна също като Нацистка партия) бяха минали с маршова стъпка по улица „Мюнхен“ с гордо развети знамена и високо вдигнати глави, сякаш бяха окачени на пръчки. Те пяха патриотични песни и накрая завършиха с мощен дружен рев „ Deutschland uber Alles. “ „Германия над всичко.“

И както винаги, бяха възнаградени с ръкопляскания.

Това допълнително ги стимулира и те продължиха да маршируват още по-въодушевено, устремени бог знае накъде.

Хората на улицата стояха и ги наблюдаваха, някои ги поздравяваха с изпъната напред ръка, а други с пламнали от ръкопляскания длани. Лицата на някои бяха изкривени от гордост, като това на фрау Дилер, но имаше и други като Алекс Щайнер, подобен на пън, изрязан в човешка форма, които ръкопляскаха бавно и по задължение.

Лизел стоеше на тротоара с баща си и Руди. Над лицето на Ханс Хуберман беше паднала сянка.

През тази нощ Лизел сънува, както през всички останали. Най-напред видя маршируващите кафяви ризи, но скоро те я поведоха към влака, където я очакваше обичайното откритие. Брат и отново се взираше в нея.