Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

Бяха се отдалечили вече доста от магазина, когато Лизел се обърна, за да види уголемените и приковани зад витрината очи, които продължаваха да ги наблюдават.

Зад ъгъла започваше главната улица „Мюнхен“, която беше покрита с киша.

Както често се случваше, покрай тях минаха няколко редици войници, които караха военното си обучение. Униформите им маршируваха изправени, а черните им ботуши допълнително каляха снега. Лицата им гледаха някъде напред, сурови и съсредоточени.

Когато войниците се скриха от погледите им, питомците на семейство Щайнер и Лизел минаха покрай още няколко витрини на магазини и внушителната сграда на кметството, която през близките години щеше да бъде подсечена през коленете и погребана. Някои от магазините бяха изоставени и все още окичени с жълти звезди и злостни антиеврейски надписи. Малко по-надолу църквата се беше прицелила в небето, а покривът й приличаше на живописен етюд с красиво застъпени керемиди. Общо взето, улицата приличаше на дълга сива цев — коридор от киша, хора, приведени от студа, и шляпащи стъпки.

В един момент Руди се втурна напред, повличайки Лизел със себе си.

Той почука на витрината на шивашкото ателие. Ако можеше да прочете табелата, тя щеше да види, че то принадлежеше на бащата на Руди. Магазинът не беше отворен, но вътре един мъж приготвяше някакви дрехи зад тезгяха. Той вдигна глава и им махна.

— Това е татко — съобщи й Руди и скоро те се озоваха сред тълпа от различни по размер Щайнеровци, които махаха с ръце, изпращаха въздушни целувки на баща си или просто кимваха в знак на поздрав (в случая с по-големите). Сетне всички продължиха към последната забележителност на път за училище.

Това беше място, което никой не искаше да погледне, но почти всеки го правеше. Оформена като дълга счупена ръка, улицата беше приютила няколко къщи с разбити прозорци и нащърбени стени. Звездата на Давид беше изрисувана върху всяка една от вратите им. Тези къщи бяха почти като язви. В най-добрия случай те бяха инфектирани рани върху наранения германски терен.

— Улица „Шилер“ — каза Руди. — Пътят на жълтите звезди.

В дъното й се движеха някакви хора. Под ръмящият дъжд те изглеждаха като призраци. Това не бяха човешки същества, а фигури, които бродеха под оловносивите облаци.

— Вие двамата какво чакате? — извика Курт (най-големият от децата на Щайнерови) и Руди и Лизел бързо закрачиха към него.

В училище Руди отиваше при Лизел по време на междучасията. Той не обръщаше внимание на другите, които дюдюкаха и подсвиркваха след новата глупачка в класа. Той беше с нея в началото, щеше да бъде с нея и по-късно, когато Лизел избухна в пристъп на гняв и безсилие. Но нямаше да го направи безплатно.

Веднъж в края на април, след като си дойдоха от училище, Руди и Лизел стояха на улица „Химел“ в очакване на обичайния футболен мач. Бяха малко подранили и другите деца още ги нямаше. Единственият човек, когото видяха, беше Фификус с устата-канавка.

— Погледни натам. — Руди посочи с ръка.

— Хей, Фификус!

Когато далечната фигура се обърна, Руди започна да подсвирква с уста.

Възрастният мъж се поизправи и започна да ругае с такова ожесточение, което може да бъде описано само като природен талант. Като че ли никой не знаеше истинското чу име, а дори и някой да го знаеше, никога не го използваше. Наричаха го Фификус, защото това име се полагаше на хора, които обичат да подсвиркват, което в случая с Фификус беше безспорен факт. Той непрестанно си подсвиркваше една мелодия от „Радецкия марш“ и всички деца в града охотно го имитираха, когато го срещнеха. И точно в този момент Фификус изоставяше обичайната си походка (приведена фигура, големи дългурести крачки и ръце, скрити зад гърба на дъждобрана), изправяше се и започваше да сипе обиди. Впечатлението, което правеше на спокоен и улегнал човек, бързо изчезваше и гласът му преливаше от гняв.

В този случай Лизел се присъедини към подигравките на Руди почти по импулс.

— Фификус! — отекна тя, възприемайки жестоките нотки, които детството очевидно изисква. Свиркането й беше ужасно, но нямаше време да го усъвършенства.