Маркъс Зюсак: Крадецът на книги

Семейство Хуберман живееше в една от малките и подобни на кутийки къщи на улица „Химел“. Няколко стаи, кухничка и тоалетна на двора, която деляха със съседите. Плосък покрив и плитко мазе, където държаха зимнината. Всъщност това беше едно недостатъчно дълбоко мазе. През 1939 г. това може би не е било проблем. Но по-късно, през 42-а и 43-а, беше. Когато започнаха въздушните нападения, те всеки път трябваше да се втурват надолу по улицата, за да намерят по-добро скривалище.

В началото на Лизел най-силно впечатление й направиха ругатните. Те бяха толкова яростни и изобилни. Всяка втора дума беше или Saumensch , или Saukerl или Arschloch . За хората, които не знаят тези думи, ще обясня. Sau , разбира се, означава прасе. Вариантът Saumensch се използва, когато трябва да бъде порицано, сгълчано или просто унизено лице от женски пол. Saukerl (което се произнася „саукаирл“) се отнася за мъже. Arschloch може да се преведе буквално „задник“. Тази дума обаче не прави разлика между половете. Тя си означава просто задник.

— Saumensch, du drekiges! — изкрещя приемната майка на Лизел първата вечер, когато тя отказа да се изкъпе. — Ти, мръсно прасе! Защо не искаш да се съблечеш?

Роза Хуберман умееше да беснее. Всъщност може да се каже, че физиономията й беше застинала в постоянна маска на ярост. Точно на това се дължаха гънките върху картоненото й лице.

Идеята за къпането, разбира се, будеше у Лизел чувство на дълбока тревога. Нямаше никакъв начин да бъде вкарана във ваната, а по-късно и в леглото. Тя се беше свила в един от ъглите на малката умивалня, напразно търсейки къде да се вкопчи. Там нямаше нищо друго освен стара боя по голите стени, затруднено дишане и потокът от ругатни на Роза.

— Остави я на мира. — Ханс Хуберман се намеси в свадата. Кроткият му глас сякаш се плъзна в шумна тълпа. — Остави я на мира.

Той се приближи и седна на пода срещу стената. Керамичните плочки бяха студени и груби.

— Знаеш ли как се свива цигара? — попита я той и през следващия час те седяха на пода в растящия мрак и си играеха с тютюна, цигарените хартийки и цигарите, които Ханс Хуберман след това пушеше.

И към края на този час Лизел вече можеше да свива цигари относително добре. Но въпреки това не се изкъпа.

Повечето хора почти не забелязваха Ханс Хуберман. Той не беше специален човек. Но като бояджия, определено си го биваше. Музикалният му талант беше над средния. По някакъв начин — макар да съм сигурна, че сте срещали такива хора — умееше да се изгуби в задния план, дори когато стоеше на предна линия. Ханс просто винаги беше там. Незабележим. Незначителен или не особено ценен.

Потискащото при една такава външност, както можете да предположите, е, че тя е напълно подвеждаща, така да се каже. Ханс Хуберман несъмнено си имаше своите достойнства и те не останаха незабелязани от Лизел Мемингер. (Децата на хората понякога са много по-прозорливи от скучните до затъпяване възрастни.) И тя ги видя веднага.

Неговите обноски.

Спокойствието, което излъчваше.

Когато той включи осветлението в малката неприветлива умивалня онази вечер, Лизел забеляза колко странни са очите на нейния приемен баща. Бяха направени от доброта и сребро. Меко сребро, което се топеше. Виждайки тези очи, Лизел разбра, че Ханс Хуберман е човек, у когото има нещо ценно.

Когато Лизел най-накрая се изкъпа, след като бе живяла две седмици на улица „Химел“, Роза я удостои с чудовищна и застрашаваща здравето прегръдка. Почти задушавайки я, тя каза: