В паниката си майката отвори вратата.
Слезе долу в снега, държейки малкото телце.
Какво друго можеше да направи момичето, освен да я последва?
Както вече научихте, двама шафнери също слязоха от влака. Те обсъждаха и спореха какво трябва да се направи. Ситуацията беше, меко казано, неприятна. Най-накрая беше решено и тримата да бъдат закарани до следващия град и да бъдат оставени там на компетентните власти.
Този път влакът потегли, куцукайки, през затрупаната от сняг страна.
Сетне се препъна и спря.
Те слязоха на перона, майката с тялото на ръце.
Останаха да стоят там.
Момчето ставаше все по-тежко.
Лизел нямаше никаква представа къде е. Всичко беше бяло и докато бяха на гарата, тя виждаше единствено изтритите букви на една табела пред нея. За Лизел градът беше безименен. Това беше градът, където два дни по-късно беше погребан брат й Вернер. Сред свидетелите на това събитие беше един свещеник и двама треперещи от студ гробари.
* * * НАБЛЮДЕНИЕ * * *
Двама шафнери.
Двама гробари.
И при двете двойки единият взимаше решенията.
Въпросът е дали пък вторият не струваше
много повече от първия?
Грешки, грешки, понякога това е единственото нещо, на което съм способна.
В продължение на два дни се занимавах с моите дела. Пътувах по земното кълбо както винаги, предавайки душите на транспортната линия на вечността. Изпращах ги с поглед, докато бавно се отдалечаваха. На няколко пъти си напомних, че трябва да стоя далече от погребението на брата на Лизел Мемингер. Но не се вслушах в съвета си.
Още от километри забелязах малката група хора, които стояха сковано сред снежната пустош. Гробището ме посрещна като стар приятел и скоро аз бях с тях. Навела глава.
Застанали от лявата страна на Лизел, гробарите потриваха ръце от студ и се оплакваха от снега и тежките условия за копаене на гроб. „Толкова е трудно да се разбие леда“ и така нататък. Единият от тях едва ли беше на повече от четиринайсет години. Чирак. Когато се отдалечи на няколко крачки, една черна книга падна незабелязано от джоба на палтото му.
Няколко минути по-късно майката на Лизел се отдалечи заедно със свещеника, благодарейки му за церемонията.
Момичето обаче остана.
Коленете й потънаха в земята. Нейният момент беше дошъл.
Все още изпълнена с недоверие, тя започна да копае. Той не можеше да е мъртъв. Не можеше да е мъртъв. Не можеше…
Секунди по-късно снегът се беше врязал в кожата й. По напуканите й ръце имаше замръзнала кръв.
Някъде в целия този сняг тя виждаше сърцето си, разбито на две половини. Всяка половина грееше и туптеше по цялата тази белота. Разбра, че майка й се е върнала за нея, едва когато усети кокалестата й ръка на рамото си. Лизел беше извлечена. Един топъл писък изпълни гърлото й.
* * * ЕДНА МАЛКА КАРТИНА, МОЖЕ БИ * * *
НА ДВАЙСЕТИНА МЕТРА
Когато влаченето приключи, майката и
дъщерята останаха там, задъхани.
На снега лежеше нещо черно и правоъгълно.
Само момичето го видя. Сетне се наведе и го взе,
държейки го здраво в пръстите си.
Върху книгата бяха изписани сребърни букви.
Държаха се за ръце.
Взеха си едно последно прочувствено сбогом, после се обърнаха и си тръгнаха от гробището, извръщайки още на няколко пъти глави назад.
А аз самата останах там още няколко секунди.
Махнах с ръка.
Никой не ми махна в отговор.
Майката и дъщерята напуснаха гробището и се отправиха да хванат следващия влак за Мюнхен.
И двете бяха мършави и бледи.
Устните и на двете бяха напукани и изранени.
Лизел забеляза това, гледайки мръсния замъглен прозорец на влака, след като се качиха във вагона малко преди обяд. И пътуването продължи.
Когато влакът спря на гара „Банхоф“ в Мюнхен, пътниците се изсипаха навън като от разкъсан пакет. Имаше хора с всякакво обществено положение, но най-лесно беше да разпознаеш бедните сред тях. Лишените от средства винаги се стремят да пътуват нанякъде, сякаш отиването от едно място на друго може да помогне. Те пренебрегват факта, че в края на пътуването ще ги очаква само един нов вариант на същия стар проблем.
Мисля, че майка й знаеше това твърде добре. Децата й нямаше да отидат при някакви високопоставени особи в Мюнхен, но поне беше намерила осиновители, които ако не друго, щяха да хранят момчето и момичето и да им дадат добро образование.
Читать дальше