Маркъс Зюсак: Крадецът на книги

Да, често аз си спомням за нея и в един от безбройните си джобове съм запазила нейната история, за да я преразкажа. Тя е една от многото истории, които нося, като всяка от тях е изключителна сама по себе си. Всяка е опит — неистов опит — да ми бъде доказано, че вашето човешко съществуване има някаква стойност.

Ето я и нейната. Една от многото.

Крадецът на книги.

Ако желаете, последвайте ме. Ще ви разкажа една история.

Ще ви покажа нещо.

Последният път.

Червеното небе…

Спомняте си, че крадецът на книги, беше коленичил и виеше, обграден от сътворена от хората грамада от нелепи, мръсни, обгорени отломки?

Години по-рано, в началото имаше сняг.

Времето беше дошло. За един.

Крадецът на книги и брат й пътуваха към Мюнхен, където скоро щяха да бъдат дадени в приемно семейство. Ние, разбира се, знаем сега, че момчето не можа да стигне дотам.

Когато кашлицата спря, не остана нищо — нищо освен един живот, който си отиваше, тътрейки се, с почти беззвучен спазъм. Внезапен пристъп в кафяво си проби път към устните му, белейки се като стара ръжда. В отчаяна нужда за още един дъх.

Майка им спеше.

Аз влязох във влака.

Стъпките ми минаха по претъпканите коридори и миг по-късно дланта ми беше върху устните му.

Никой не забеляза.

Влакът препускаше нататък.

Никой, с изключение на момичето.

С едно отворено око, а другото все още спящо, крадецът на книги — известен още като Лизел Мемингер — несъмнено виждаше, че по-малкият й брат Вернер е мъртъв.

Сините му очи бяха втренчени в тавана.

Но не виждаха нищо.

Преди да се събуди, крадецът на книги сънуваше фюрера Адолф Хитлер. В съня си Лизел беше на митинг, на който той говореше. Тя гледаше пътя на косата му с цвят на череп и съвършения правоъгълник на мустаците му. Слушаше със задоволство потока от думи, който се изливаше от устата му. Изреченията му грееха сред слънчевите лъчи. В един по-спокоен момент той дори се наведе към нея и й се усмихна. Тя отвърна на усмивката му и каза: „ Guten Tag, Her Furhrer. Wie geht’s dir heut? “ 1 1 Добро утро, хер фюрер. Как сте тази сутрин? (нем.) — Б.пр. Лизел не се беше научила да говори съвсем правилно, нито дори да чете, защото не беше ходила редовно на училище. Причината за това щеше да научи, когато му дойдеше времето.

Тъкмо фюрерът щеше да й отговори, и тя се събуди.

Беше януари 1939 г. (Тя беше на девет години и скоро щеше да стане на десет).

Брат й беше мъртъв.

Едното око беше отворено.

Другото все още спеше.

Според мен щеше да бъде по-добре да довърши съня си, но аз всъщност нямам контрол над тези неща.

Второто, спящото око се отвори рязко и тя ме зърна, няма съмнение в това. Това стана точно в мига, в който коленичих и измъкнах душата му, държейки я, безволева и отпусната, в подпухналите си ръце. Скоро след това духът на момчето се затопли, но в началото, когато го взех, беше крехък и студен като лед. Сетне започна да се топи в ръцете ми. Намирайки облекчение.

За Лизел Мемингер този миг беше окован като в тъмница, а мислите бясно прелитаха през ума й. Es stimmt niht. Това не е истина. Това не е истина.

И цялата трепереше.

Защо те винаги треперят?

Да, знам, знам, предполагам, че това има нещо общо с инстинкта. Целта е да бъде спрян потокът на истината. Сърцето й в този момент беше хлъзгаво и горещо. И шумно. Толкова, толкова шумно.

Постъпих глупаво и останах. Наблюдавах.

След това майка й.

Тя се събуди, обзета от същия безумен трепет.

За да добиете идея за него, представете си неловко мълчание. Представете си отломки и късове от отприщено отчаяние. И удавяне във влак.

Снегът валеше неспирно и пътуването към Мюнхен беше прекъснато поради проблеми с релсите. Имаше една виеща жена. И едно момиче, което стоеше вцепенено до нея.