Маркъс Зюсак: Крадецът на книги

За сравнение човекът имаше цвета на кост. Кожа с цвят на скелет. Смачкана униформа. Очите му бяха студени и кафяви — като петна от кафе — и последната драскулка, която се появи горе, придоби някакво странно, но все пак познато очертание. Подпис.

Тълпата правеше това, което правят тълпите.

Докато вървях сред тях, всички стояха там, докоснати от покоя. Това беше една смесица от объркани жестове, приглушени изречения и тихи смутени движения.

Когато погледнах към самолета, отворената уста на пилота изглеждаше усмихната.

Една последна мръсна шега.

Още една човешка поанта.

Той остана увит в савана на униформата си, докато дрезгавата светлина на небето се бореше с мрака. И както се беше случвало много пъти преди това, когато отпътувах с него, като че ли отново се мярна бърза сянка, последно затъмнение, което потвърждаваше, че си е отишла още една душа.

Нали разбирате, въпреки всички цветове, които докосват и обсипват този свят, когато умира човек, само за миг аз често зървам едно затъмнение.

Виждала съм милиони такива.

Виждала съм повече затъмнения, отколкото искам да си спомня.

Последният път, когато я видях, цветът беше червен. Небето беше като супа, кипящо и подвижно. На някои места беше обгоряло. Имаше овъглени трохи и зърна черен пипер, пръснати върху червения фон.

Малко преди това децата играеха там на дама, на улицата, която приличаше на страница с мазни петна. Когато пристигнах, все още чувах отгласите. Стъпките по пътя. Смеещите се детски гласове и усмивките, които се стопиха бързо като сол.

След това, бомби.

Този път за всичко беше твърде късно.

Сирените. Предупрежденията по радиото. Твърде късно.

След няколко минути се появиха купчини от бетон и пръст. Улиците бяха спукани вени. Кръвта течеше по улиците, докато пресъхнеше. Телата бяха скупчени едно до друго като отломки след наводнение.

Те бяха слепени едно за друго, всички до последното. Пакет от души.

Съдба ли беше това?

Или лош късмет?

Това ли беше причината да са споени по този начин?

Разбира се, че не.

Да не ставаме глупави.

Обяснението по-скоро беше в бомбите, хвърлени от хора, които се криеха горе в облаците.

Да, небето сега беше опустошително домашно сготвено червено. Малкият германски град беше разкъсан и запокитен в различни посоки. Снежинките от пепел падаха толкова красиво , че изкушаваха да ги уловиш с език и да ги вкусиш. Само че те биха изгорили устата ви.

Виждам една картина и сега.

Тъкмо се канех да тръгвам, когато я зърнах там, коленичила. Цял планински хребет от натрошен камък, беше замислен, проектиран и издигнат около нея. Тя стискаше в ръцете си книга.

Повече от всичко друго крадецът на книги искаше да се върне в мазето, да пише или да прочете за последен път своята история. Поглеждайки сега назад, аз виждам това ясно изписано на лицето й. Тя копнееше за това — за сигурността, за дома, но не можеше да помръдне. И освен това мазето дори не съществуваше вече. То беше част от осакатения пейзаж.

Отново ви моля да ми повярвате.

Аз исках да спра. Да се наведа над нея.

Исках да кажа:

„Съжалявам, дете.“

Но това не беше позволено.

Не се наведох. Не заговорих.

Вместо това я наблюдавах известно време. Когато беше в състояние да се движи, я последвах.

Тя пусна книгата на земята.

Коленичи.

Крадецът на книги нададе вой.

Книгата й беше отъпкана на няколко пъти, докато вървеше почистването и макар да бяха дадени заповеди да се разчистват само парчетата бетон, най-скъпоценната вещ на момичето беше изхвърлена в боклукчийски камион, което ме накара да се намеся. Качих се на каросерията и я взех в ръка, без да подозирам, че ще я запазя и ще я виждам още хиляди пъти през годините. Щях да наблюдавам местата, където пътищата ни се срещаха, щях да се дивя на нещата, които тя виждаше и да се питам как ли е оцеляла. Това беше най-доброто, което можех да направя — да гледам как нейният живот се вписва в представлението, което наблюдавах.

Когато си спомням, аз виждам дълъг списък от цветове, но три от тях, в които я видях от плът и кръв, отекват най-силно. Понякога успявам да се нося високо над тези три момента, в които я срещнах. И оставам там, докато ужасяващата истина се процеди като капки кръв.

И точно тогава ги виждам:

ЧЕРВЕНО: БЯЛО: ЧЕРНО:

Те падат един върху друг. Надрасканото, подобно на подпис, черно върху ослепителното глобално бяло и то на свой ред върху плътното сантиментално червено.