Маркъс Зюсак: Крадецът на книги

Момчето. Лизел беше сигурна, че майка й носи паметта за него, прехвърлена през рамо. Изпусна го на земята. Видя краката и тялото му да падат на перона.

Как успяваше да върви тази жена?

Как намираше сили да се движи?

Това е нещо, което никога няма да узная и разбера — на какво са способни човешките същества.

Тя го вдигна и продължи да върви. А момичето се беше вкопчило в нея от другата й страна.

Дойде моментът за срещата с властите, и въпросите за закъснението и момчето ги накараха да повдигнат уязвимите си глави. Лизел стоеше в ъгъла на малкия прашен кабинет, а майка й беше седнала със сковани мисли на един много твърд стол.

Сетне настъпи суматохата на сбогуването. Беше влажно сбогуване с една момичешка глава, заровена в протритите плитчини на майчиното й палто. Отново имаше влачене.

Отвъд покрайнините на Мюнхен се намираше град, наречен Molching , който за такива като мен и вас ще е по-лесно да произнасяме като „Молкинг“. Това беше мястото, където я отведоха, на една улица на име „Химел“.

Онзи, който бе нарекъл тази улица „Химел“, определено бе имал чувство за хумор. Не, че тя беше истински ад. Не. Но със сигурност не беше и рай.

Независимо от това приемните родители на Лизел я очакваха.

Семейство Хуберман.

Те очакваха момче и момиче и щяха да получават помощи от властите, за да се грижат за тях. Никой не се беше осмелил да каже на Роза Хуберман, че момчето е починало по време на пътуването. Всъщност едва ли имаше човек, който би се осмелил да й каже каквото и да е било. Ако говорим за характери, нейният никак не беше лек, макар да имаше добра репутация като приемен родител. Очевидно беше вкарала доста свои питомци в правия път.

А в това време Лизел пътуваше в кола.

Нещо, което не й се беше случвало преди.

Усещаше постоянно надигане и пропадане в стомаха, хранейки напразни надежди, че хората, които я водеха, всеки момент ще се изгубят по пътя или ще си променят решението. И наред с всичко това, мислите й непрекъснато все се връщаха към майка й, която отново беше на гара „Банхоф“. Тръпнеща. Сгушена в безполезното си палто. Сега тя навярно гризеше ноктите си, чакайки влака.

Перонът беше дълъг и неприветлив — ивица студен цимент. Дали на връщане щеше да потърси с очи мястото, където беше погребан нейният син? Или пък щеше да спи дълбоко?

Колата продължаваше по пътя, докато уплашената Лизел очакваше последния смъртоносен завой.

Денят беше сив, цветът на Европа.

Около колата се спускаха завеси от дъжд.

— Почти стигнахме. — Фрау Хенрих от Агенцията за бездомни деца се обърна и се усмихна. — Dein neues Heim. Твоят нов дом.

Лизел изчисти кръг върху мокрото стъкло и погледна навън.

В колата имаше и един мъж. Той остана с момичето, докато фрау Хенрих изчезна вътре. Не каза нищо. Лизел предположи, че той е там с идеята да й попречи да избяга или за да я задържи насила вътре, ако им създаде проблеми. По-късно обаче, когато проблемите наистина започнаха, той само си седеше там и наблюдаваше. Може би беше просто последното средство, финалното решение.

Няколко минути по-късно излезе един много висок мъж. Ханс Хуберман. Приемният баща на Лизел. От едната му страна беше средната на ръст фрау Хенрих. А от другата — тантурестата Роза Хуберман, която приличаше на малък гардероб с хвърлено отгоре му палто. В походката й се забелязваше характерно клатушкане, което щеше да е почти симпатично, ако не беше лицето й с вид на смачкан картон и ядовитото изражение, сякаш насила беше принудена да търпи всичко това. Съпругът й вървеше изправен с цигара, тлееща между пръстите му. Той си ги свиваше сам.

Нещата стояха така:

Лизел нямаше да излезе от колата.

— Was ist los mit dem Kind? — попита Роза Хуберман. И след това повтори: — Какво му е на това дете? — Тя тикна лицето си в колата и каза: — Na, komm. Komm.

Седалката пред нея беше дръпната напред. Коридор от студена светлина я приканваше навън. Тя отказа да помръдне.

През прозрачния кръг, които бе направила, Лизел виждаше пръстите на високия мъж, които все още държаха цигарата. На края й имаше пепел, която описа още няколко линии нагоре и надолу, преди да падне на земята. Бяха необходими почти петнайсет минути, за да я придумат да слезе от колата. Направи го високият мъж.