Маркъс Зюсак: Крадецът на книги

Да, то беше бяло. И създаваше чувството, че цялото земно кълбо е облечено в сняг. Сякаш земята го беше навлякла на себе си, както вие навличате пуловера си. Край железопътната линия стъпките бяха дълбоки до пищялите. Дърветата бяха наметнали ледени одеяла.

Както можете да предположите, някой беше умрял.

Те не можеха просто да го оставят на земята. Засега това не беше толкова голям проблем, но скоро линията щеше да бъде разчистена и влакът трябваше да продължи.

Имаше двама шафнери.

Имаше една майка и дъщеря й.

И един труп.

Майката, дъщерята и трупът упорито мълчаха.

— И какво друго искаш да направя?

Единият шафнер беше висок, а другият нисък. Високият винаги заговаряше пръв, макар да не беше по-старши. Той погледна по-ниския закръглен мъж. Онзи с мазното червендалесто лице.

— Е — отвърна червендалестият, — не можем просто да ги оставим така, нали?

Високият беше започнал да губи търпение.

— И защо не?

Ниският беше на крачка от това да избухне. Той погледна към брадичката на високия и извика:

— Spinnst du?! Да не си малоумен?! — Възмущението видимо растеше върху бузите му с всеки следващ миг. Мъжът сякаш щеше да изскочи от кожата си. — Хайде — рече той, повличайки крака през снега. — Ако трябва, ще носим и тримата на гръб. На следващата гара ще съобщим за случилото се.

Що се отнася до мен, аз вече бях допуснала една изключително елементарна грешка. Не мога да ви опиша колко бях разочарована от себе си. В началото направих всичко както трябва.

Изучавах заслепяващото снежнобяло небе на прозореца на пътуващия влак. Може да се каже, че го поглъщах с очи, но въпреки това се разколебах. Огънах се — и проявих интерес. Към момичето. Любопитството ми надделя и си позволих да остана толкова дълго, колкото ми позволяваше графикът. Наблюдавайки какво се случва.

Двайсет и три минути по-късно, когато влакът спря, аз слязох с тях.

Една малка душа беше в ръцете ми.

Стоях леко вдясно.

Енергичното железничарско дуо се върна при майката, момичето и малкия труп на момче. Добре си спомням, че дъхът ми се чуваше ясно през онзи ден. Изненадах се, че шафнерите не ме забелязаха, когато минах покрай тях. Светът вече се огъваше под тежестта на целия този сняг.

На десетина метра вляво от мен стоеше бледото премръзнало момиче с празен стомах.

Зъбите му тракаха.

Студените му ръце бяха свити пред гърдите му.

Върху лицето на крадеца на книги имаше замръзнали сълзи.

Следващият ми щрих е черното, за да ви покажа полюсите на моята многостранност. Това беше най-тъмният миг преди зората.

Този път бях дошла за мъж, които беше може би на двайсет и четири години. Случилото се не беше лишено от известна красота. Самолетът все още бухаше силно. От белите му дробове излизаше дим. Когато се разби, в земята се появиха три дълбоки рани. Крилата му сега бяха като отрязани ръце. Те вече нямаше да се размахват. Не и крилата на тази малка метална птица.

След малка серия от минути, пушекът спря. Машината бе дала всичко от себе си.

Най-напред пристигна запъхтяно момче с нещо, което приличаше на кутия за инструменти. С трепет то се приближи към кабината. Наблюдаваше пилота, опитвайки се да разбере дали е жив — и той действително беше жив в този момент. Крадецът на книги се приближи може би трийсет секунди по-късно.

Бяха минали години, но аз я познах.

Беше задъхана.

От многото неща в кутията момчето извади плюшено мече. Протегна се през счупеното стъкло на кабината и го сложи върху гърдите на пилота. Усмихнатото мече седеше сгушено сред разкривените руини от човека и кръвта. Няколко минути по-късно аз пристъпих към действие. Моментът беше дошъл. Влязох, освободих душата му и нежно я отнесох.

Всичко, което остана, беше тялото, отслабващата миризма на дим и усмихващото се мече.

Когато тълпата пристигна, нещата, разбира се, се промениха. По хоризонта се появяваха щрихи от въглен. Онова, което беше останало от чернотата, не беше нищо друго освен драскулки и при това бързо изчезващи.