Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

В един след полунощ Лизел отиде да си легне и баща й дойде при нея, както правеше някога. Тя се събуди на няколко пъти и всеки път го намираше там.

Нощта беше спокойна.

Леглото беше топло и меко.

Да, прекрасно беше да си Лизел Мемингер тази нощ, но топлината и спокойствието продължиха още три месеца.

А нейната история още шест.

Отново ви предлагам да надзърнете какво става накрая. Може би, за да смекча удара, който ще дойде по-късно, или сама да се подготвя за онова, което имам да разкажа. И в единия, и в другия случай трябва да ви съобщя, че валеше на улица „Химел“, когато светът за Лизел Мемингер свърши.

От небето падаха капки.

Като кран, който някое дете безрезултатно се беше опитало да затегне. Първите капки бяха хладни. Аз ги усетих върху ръцете си, докато стоях пред вратата на фрау Дилер.

Междувременно чувах калаените самолети горе над главата си. Когато вдигнех очи, ги виждах през надвисналите облаци. Гледах как отварят търбусите си и пускат товара си от бомби. Както можеше да се очаква, те често пропускаха целите си.

Бомбите падаха и скоро облаците щяха да обгорят, а капките да се превърнат в пепел. Горещи снежинки щяха да се посипят по земята.

Накратко, улица „Химел“ беше изравнена със земята.

Къщите бяха срутени от единия до другия край на улицата. Фотография в рамка на един много сериозен на вид фюрер лежеше разнебитена и очукана на напукания под. И въпреки това Хитлер се усмихваше в неговия характерен строг стил. Той знаеше нещо, което всички ние не знаехме. Но аз пък знаех нещо, което фюрерът не знаеше. През цялото време хората спяха.

Спеше Руди Щайнер. Спяха мама и татко. Фрау Холцапфел, фрау Дилер. Томи Мюлер. Всички спяха. Всички умираха.

Само един човек оцеля.

Тя оцеля, защото седеше в мазето, четейки историята на своя живот, проверявайки я за грешки. По-рано това помещение бе обявено за твърде плитко, но през нощта на 7 октомври то се оказа достатъчно дълбоко. Разрушителните снаряди летяха в галоп и часове по-късно, когато над Молкинг се спусна странна разхвърляна тишина, мъжете от местния Специален противовъздушен отряд чуха нещо. Нещо като ехо. Някъде долу едно момиче блъскаше с молива си по тенекия с боя.

Те всички се спряха, наострили уши, и когато чуха звука отново, започнаха да копаят.

Те хвърляха всичко нагоре.

Когато още един къс стена беше махнат, един от тях видя косата на крадеца на книги.

Мъжът се засмя от сърце. Той изваждаше дете от утробата на земята.

— Не мога да повярвам… тя е жива!

Имаше толкова много радост сред забързаните мъже, които радостно си подвикваха, но аз не споделях напълно ентусиазма им.

По-рано бях държала баща й в едната си ръка и майка й в другата. Душите и на двама им бяха толкова меки.

Някъде по-нататък телата им бяха наредени на земята заедно останалите. Красивите сребристи очи на татко вече започваха да се покриват с ръжда, а картонените устни на мама бяха застинали, наполовина отворени, най-вероятно докато бе хъркала. Или изричайки типичното германско богохулство — мили боже!

Ръцете на мъжете от спасителния екип изтеглиха Лизел и я изтупаха от посипалия се по нея прах.

— Малко момиче — казаха те, — сирените закъсняха. Какво правеше ти долу в мазето? Откъде знаеше?

Онова, което те не забелязаха, беше, че момичето все още държи книгата. Тя изкрещя своя отговор. Зашеметяващият писък ма живите.

— Татко!

И още веднъж. Лицето й се сгърчи и ужасеният й глас достигна още по-голяма височина:

— Татко, татко!

Те си я предаваха от ръце в ръце, докато Лизел крещеше, виеше и плачеше. Тя още не знаеше дали беше ранена, защото успя да се изтръгне от тях и се залута сред развалините с търсещи очи, продължавайки да ридае и да зове баща си.