Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

Но все пак трябва да му отдам дължимото, на този фюрер .

Той наистина имаше желязна воля.

Темповете на войната по никакъв начин не спаднаха, нито пък намаля ожесточението, с което се изкореняваше еврейската чума. Макар повечето лагери да бяха из Европа, няколко бяха останали и в Германия.

В тези лагери имаше много хора, които все още бяха принуждавани да работят, и да ходят.

Макс Ванденбург беше един от тези евреи.

Това се случи в един малък град в сърцето на родината на Хитлер.

Потокът на човешкото страдание се лееше обилно и една малка част от него достигна и дотук.

Върволица от евреи вървеше през покрайнините на Мюнхен и след като мина през тълпата, едно малко момиче направи немислимото, тръгвайки заедно с тях. Когато войниците я издърпаха и я хвърлиха на земята, тя стана отново. И продължи.

Сутринта беше топла.

Още един прекрасен ден за парад.

Войниците и евреите бяха минали през няколко града и току-що бяха пристигнали в Молкинг. Възможно беше в лагера да са се нуждаели от допълнителна работна ръка или може би бяха умрели определен брой затворници, чиито места трябваше да бъдат попълнени. Каквато и да беше причината, нова партида от свежи уморени евреи вървяха пеш към Дахау.

Както винаги, Лизел се затича по улица „Мюнхен“ заедно с обичайното множество от зяпачи.

— Хайл Хитлер!

Тя чу поздрава на първия войник, който се зададе по пътя, и тръгна натам през тълпата, за да посрещне процесията. Гласът му я смая. Той превърна безкрайното небе над главата му в таван, от който думите отскочиха и паднаха в куцащите крака на евреите.

Очите им.

Един по един те извръщаха глави към забързаната улица и когато Лизел си намери място, откъдето виждаше добре, тя се спря и започна да ги изучаваха. Очите й обхождаха редиците, лице след лице, търсейки онзи, който бе написал „Надвесеният човек“ и „Игрословецът“.

Коса като перушина, мислеше си тя.

Не, коса като клечки. Така изглеждаше тя, когато не беше мита. Търси коса като клечки, блатисти очи и брада като трески за разпалване на огън.

Боже, те бяха толкова много.

Толкова много умиращи очи и тътрещи се крака.

Лизел ги оглеждаше и онова, което й помогна да разпознае Макс, не бяха точно чертите на лицето му, а начинът, по който един от евреите се взираше в тълпата. Напрегнато и съсредоточено. Лизел задържа поглед върху единственото лице, което гледаше право към германски зяпачи. То ги изучаваше толкова вглъбено, че хората около крадеца на книги забелязаха това и го посочиха с ръка.

— Какво гледа той? — каза един мъжки глас до нея.

Крадецът на книги слезе от тротоара на улицата.

Никога в живота си не беше правила по-трудно движение. Никога сърцето й не беше блъскало по-силно в младите й гърди.

Тя пристъпи напред и каза много тихо:

— Той търси мен.

Гласът й заглъхна някъде далече в нея. Тя трябваше да го намери отново, за да може да извика името му.

Макс.

— Тук съм, Макс!

И по-високо.

— Макс, тук съм!

Той я чу.

Лизел излезе пред тълпата и тръгна през потока от евреи, докато, най-накрая стигна до него и го хвана за ръката.

Макс сведе лице към нея.

И сетне, когато тя се препъна, евреинът, отвратителният евреин протегна ръка и й помогна да стане. Това усилие му костваше цялата сила, с която разполагаше.

— Аз съм тук, Макс — каза тя отново. — Аз съм тук.

— Не мога да повярвам… — Думите се отрониха от устата на Макс Ванденбург. — Гледай колко си пораснала. — Очите му бяха безкрайно тъжни. И се напълниха със сълзи. — Лизел… те ме хванаха преди няколко месеца. — Гласът му едва-едва се чуваше, но все пак достигна до нея. — На път за Щутгарт.

Потокът от евреи беше тъмно нещастие от ръце и крака. Дрипави униформи. Нито един от войниците все още не беше я видял и Макс я предупреди:

— Трябва да ме оставиш, Лизел. — Той дори се опита да я отблъсне, но момичето беше прекалено силно. Измършавелите ръце на Макс не можаха да я поместят и тя продължи да върви сред мръсотията, глада и хаоса.