Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

— Обещавам.

Лизел гледаше надолу, опитвайки се да реши откъде да започне. Четеше изреченията в краката си, свързвайки думите с разпилените по земята клонки и шишарки.

— Помниш ли, когато се контузих, докато играех футбол? — попита тя. — Там на улицата?

Необходим е почти цял час, за да разкажеш историята за две войни, един акордеон, един еврейски юмручен боец и едно мазе. Без да пропуснеш онова, което се случи преди четири дни на улица „Мюнхен“.

— Значи затова онзи ден с хляба ти се приближи толкова много — каза Руди. — За да видиш дали е там.

— Да.

— Боже мой!

— Да.

Дърветата бяха високи и триъгълни. И мълчаха.

Лизел извади „Игрословецът“ от чантата си и показа на Руди една от страниците. На нея имаше момче с три медала, които висяха на шията му.

— „Коса с цвят на лимон“ — прочете Руди. Пръстите му докоснаха думите. — Ти си му разказала за мен?

Първоначално Лизел не можа да отговори. Може би причината беше във внезапния трепет на любовта, която почувства към него. Или пък винаги го беше обичала? Вероятно. И понеже не можеше да говори, на нея й се искаше да го целуне. Искаше й се да я хване за ръката и да я притегли към себе си. Нямаше значение къде щеше да я целуне — по устата, шията, бузата… Кожата й копнееше за неговия досег.

Преди години, когато се състезаваха по едно кално поле, Руди беше комплект от набързо събрани кости с крива вятърничава усмивка. Този следобед сред дърветата той беше дарител на хляб и плюшени мечета. Той беше трикратен лекоатлетичен шампион в състезанията на „Хитлеровата младеж“. Той беше най-добрият й приятел. И беше на месец от смъртта си.

— Разбира се, че съм му казвала за теб — отвърна Лизел.

Тя си взимаше сбогом с него и дори не го знаеше.

В средата на август Лизел си мислеше дали да не отиде на Гранде Щрасе №8 и да потърси същия стар лек.

Да се поободри малко.

Или поне такива бяха плановете й.

Денят беше горещ, но се очакваше вечерта да превали. В „Последният непознат“ имаше един цитат, накъде към края на книгата. Лизел си спомни за него, когато минаваше покрай къщата на фрау Дилер.

Тя се сети за него, защото денят беше много топъл.

Докато крачеше по улица „Мюнхен“, си припомни събитията от предишната седмица. Видя евреите да вървят надолу по пътя, дългата върволица, изпълнена с болка. Хрумна й, че цитатът би бил по-точен, ако към него бъде добавена една дума.

Светът е противна яхния, помисли си тя.

Толкова е противен, че не мога да го търпя.

Лизел мина по моста над река Ампер. Водата беше възхитителна, смарагдова и великолепна. Тя виждаше камъните на дъното и чуваше познатия ромон. Светът не заслужаваше такава река.

Момичето се изкачи на хълма и тръгна по Гранде Щрасе. Къщите бяха красиви и отблъскващи. Тя се наслаждаваше на леката болка в краката и белите си дробове. Върви по-решително, помисли си Лизел и започна да се надига като чудовище от пясъка. Усети уханието на прегорялата трева наоколо. Свежо и сладостно. Прекоси двора, без да се огледа нито веднъж и без най-малък пристъп на параноя.

Прозорецът.

Ръце на перваза, прехвърляне на краката.

Приземяване.

Книги и страници и едно щастливо място.

Лизел измъкна една книга от лавицата и седна с нея на пода.

„Дали си е вкъщи?“, помисли си тя, макар да нехаеше дали Илза Херман реже картофи в кухнята или се реди на опашка в пощата. Или пък стои над нея като привидение, опитвайки се да разбере какво чете.

Лизел просто не я беше грижа вече.

Тя дълго седя, загледана в празното пространство.

Видя брат си да умира с едно отворено око, а другото още потънало в сън. Беше казала довиждане на майка си и си я представи как чака самотна обратния влак към дома и забравата. Една жена от тел се просна на паважа и викът й премина по улицата, докато накрая се катурна настрани като монета, загубила инерция. Един млад мъж висеше обесен на въже, направено от сталинградски сняг. Беше гледала как един пилот на бомбардировач умира в метална кутия. Бе видяла един евреин, който на два пъти й бе дал най-красивите страници в живота й, да отива в концентрационен лагер. И в центъра на всичко това видя фюрера, който крещеше думите си, разпръсквайки ги наоколо.

Тези образи бяха светът и той клокочеше в нея, докато тя седеше с красивите книги и лъскавите им заглавия, подобни на елегантен маникюр. Той кипеше в нея, докато прелистваше страниците, изпълнени до горе с безбройни параграфи и думи.