Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

— Вратата или прозореца да използваме?

Лизел предположи, че това е най-широката усмивка, която Илза Херман си бе позволила от години.

— Мисля да използваме вратата. По-лесно е.

Седнаха в кухнята.

Чаши с кафе и хляб с мармалад. Помъчиха се да подхванат някакъв разговор, Илза Херман преглъщаше тихо, но въпреки това нямаше неловкост. На Лизел дори й беше приятно да гледа как жената духа леко повърхността на кафето, за да го охлади.

— Ако напиша някога нещо и го завърша — каза Лизел, — ще ви го покажа.

— Това би било хубаво.

Когато съпругата на кмета си тръгна, Лизел я изпрати с поглед, докато се отдалечаваше по улица „Химел“. Тя гледаше жълтата й рокля, черните й обувки и порцелановите й крака.

Руди, който се беше спрял при пощенската кутия, попита:

— Това тази, която си мисля, ли е?

— Да.

— Шегуваш се.

— Тя ми даде подарък.

Както се оказа, Илза Хуберман беше дала на Лизел Мемингер не само книга този ден. Тя й беше дала и причина да прекарва повече време в мазето — нейното любимо място, първо с татко и след това с Макс. Даде й причина да напише своите собствени думи и да види как те също могат да й вдъхнат живот.

„Не се наказвай“, чу я да казва тя отново, но щеше да има наказание и болка, щеше да има и щастие. Така стояха нещата с писането.

През нощта, докато мама и татко спяха, Лизел пропълзя долу в мазето и запали газената лампа. През първия час тя само гледаше върха на молива и хартията. Застави се да си спомни и нито веднъж не погледна настрани.

— Schreibe — заповяда си момичето. — Пиши.

След повече от два часа Лизел Мемингер започна да пише, без да има представа как ще завърши всичко това. Откъде можеше да знае, че някой щеше да вземе историята й и да я носи със себе си навсякъде.

Никой не очаква такива неща.

Никой не ги планира.

Тя използваше една малка кутия боя за стол и една голяма за маса. Лизел заби молива в средата на страницата и написа следното:

На страница трета ръката вече я болеше.

Думите са толкова тежки, мислеше си Лизел, но през тази първа нощ тя изписа цели единайсет страници.

Тя заспа там, върху легло от бояджийско платно, а черната книга лежеше с подвити страници върху по-високата кутия от боя. На сутринта майка й стоеше над нея, а светлосините й очи гледаха въпросително.

— Лизел — каза тя, — какво, за бога, правиш тук долу?

— Пиша, мамо.

— Мили боже! — Роза Хуберман се заизкачва по стълбите с тежки стъпки. — До пет минути да си горе или идвам с кофата със студена вода. Verstehst?

— Разбрах.

Всяка вечер Лизел слизаше в мазето. Книгата беше винаги с нея. В продължение на часове тя пишеше, опитвайки се всяка нощ да завърши десет страници от своя живот. Имаше толкова много неща за обмисляне, толкова много неща, които можеха да бъдат пропуснати. Просто бъди търпелива, казваше си тя, и с растящия брой страници растеше и силата на пишещата й десница.

Понякога пишеше за това какво се случва в мазето по време на самото писане. Тя току-що беше завършила епизода, в които татко я зашлеви на стъпалата пред църква и как двамата казаха заедно „Хайл Хитлер“. В това време срещу нея Ханс Хуберман прибираше акордеона. Той беше свирил половин час, докато Лизел пишеше.

След десет дни писане Мюнхен отново беше бомбардиран. Тя не чу кукувичката и сирените и когато татко дойде да я събуди, държеше книгата насън.