Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

Те имаха твърде много начини, бяха твърде изобретателни и когато си свършеха работата добре, аз нямаше как да им отказвам, какъвто и способ да бяха избрали.

Микаел Холцапфел знаеше какво прави.

Той се самоуби заради това, че бе пожелал да живее.

Аз, разбира се, изобщо не видях Лизел Мемингер през онзи ден. Както обикновено, стигнах до заключението, че съм твърде заета, за да остана на улица „Химел“ и да слушам писъците. Чувствам се неприятно, когато хората ме хващат с окървавените си ръце и затова си тръгнах, отправяйки се към утринното слънце, което багреше небето в свежи цветове.

Не чух гърмящия глас на възрастния мъж, който намери тялото, нито звука на бягащите крака, нито изненаданите възклицания. Не чух и мършавия мъж с мустаци, който си мърмореше под нос.

— Безобразие, истинско безобразие…

Не видях фрау Холцапфел, легнала по гръб на улица „Химел“, с разперени ръце, съкрушена, пищяща в пристъп на пълно отчаяние. За всички тези неща научих няколко месеца по-късно, когато се върнах тук и прочетох нещо, наречено „ Крадецът на книги “. Тогава ми беше обяснено, че Микаел Холцапфел се беше предал не заради осакатената си ръка или някакво друго нараняване, а заради чувството си на вина, че е жив.

Момичето беше разбрало, че в последните си дни преди края той изобщо не беше спал и всяка следваща нощ е била за него като отрова. Често си го представям как лежи буден и потен в чаршафите си от сняг, виждайки мислено откъснатите крака на брат си. Лизел пишеше, че на няколко пъти е била на крачка от това да му разкаже за собствения си брат, както бе постъпила с Макс, по като че ли имаше голяма разлика между едно далечно кашляне и два заличени крака. Как да утешиш човек, който е видял такива неща? Можеш ли да му кажеш, че фюрерът се гордее с него, и че го обича за онова, което е направил в Сталинград? Смееш ли да го сториш? Не, по-добре е да ги оставиш да говорят те. Но бедата, разбира се, е там, че такива хора оставят най-важните си думи за по-късно, за да бъдат намерени от други. Бележка, изречение или дори въпрос, или писмо, както се случи на улица „Химел“ през юли 1943 г.

Ханс Хуберман беше помолен да съобщи новината на фрау Холцапфел. Той стоеше на прага й и тя навярно я видя, изписана на лицето му. Двама сина за шест месеца.

Утринното слънце пламтеше зад Ханс, когато жилестата жена мина покрай него. Тя се затича, хлипаща, към събралата се малко по-надолу тълпа. Повтаряше името на Микаел отново и отново, но той вече й беше отговорил. Фрау Холцапфел държа сина си в прегръдките си близо половин час, както разказва крадецът на книги. Сетне тя тръгна към ослепителното слънце над улица „Химел“ и седна малко по-нататък, неспособна да направи нито крачка повече.

Хората гледаха от разстояние какво става. Когато си далеч, винаги е по-лесно.

Ханс Хуберман седеше до нея.

Той сложи ръката си върху нейните, когато тя легна назад на коравата земя.

И позволи на крясъците й да изпълнят улицата.

Много по-късно Ханс я съпроводи в къщата й, придържайки я безкрайно внимателно. И колкото и да се опитвам да видя нещата по различен начин, в ума ми изплува една-единствена картина…

Всеки път, когато си представя обезумялата от мъка жена и високия мъж със сребристи очи, в кухнята на улица „Химел“ №31 винаги вали сняг.

Във въздуха се усещаше миризмата на току-що скован ковчег. Черни дрехи. Огромни куфари под очите. Лизел стоеше с останалите на тревата. Тя чете на фрау Холцапфел същия този следобед. „Приносителят на сънища“, любимата книга на нейната съседка. Целият ден беше напрегнат.

Германците вече плащаха за делата си и пъпчивите малки коленца на фюрера бяха започнали да треперят.