Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

Лизел стискаше силно книгата.

Държеше се отчаяно за думите, които бяха спасили живота й.

През първите деветдесет и осем дни след завръщането на Ханс Хуберман през април 1943 г. всичко беше наред. Често той се натъжаваше, докато си мислеше за сина си, който се биеше в Сталинград, но се надяваше, че момчето е наследило част от късмета му.

На третия ден след завръщането си Ханс свири на акордеона си в кухнята. Обещанието си е обещание. Имаше музика, супа, шеги и смях на едно четиринайсетгодишно момиче.

— Saumensch — предупреди я мама, — престани да се смееш толкова високо. Шегите му не са чак толкова добри. И освен това са мръсни…

След една седмица Ханс се върна на служба и започна работа в едно военно управление в града. Каза, че там имали добри запаси от цигари и храна и понякога носеше вкъщи курабии и допълнително мармалад. Също като в добрите стари дни. През май имаше едно не особено опасно въздушно нападение. Като добавим към това необходимостта от време на време да казва „хайл Хитлер“ тук или там, всичко останало беше наред.

До деветдесет и осмия ден.

Това беше същата стара жена, която оповести появата на евреите първия път, когато Лизел ги видя. Лицето й беше мораво, очите тъмносини като вена, а предсказанието — точно.

В сърцето на лятото Молкинг получи знамение за нещата които предстояха да се случат. То се появи по обичайния си начин. Първо главата на крачещ войник и дулото, което стърчеше над нея. После дрипавата верига от дрънчащи евреи.

Единствената разлика беше, че този път ги докараха от противоположната посока. Отведоха ги в съседния град Неблинг, където щяха да разчистват улиците — работа, която армията отказваше да върши. Към края на деня ги поведоха обратно към лагера, бавни, отпаднали и сломени.

И Лизел отново потърси сред тях Макс Ванденбург, смятайки, че той лесно би могъл да се озове в Дахау, без да е минавал през Молкинг до този момент. Но го нямаше. Не и в този случай.

През един топъл августовски следобед, обаче, Макс действително щеше да мине през града заедно с останалите. Но за разлика от другите, той нямаше да върви с наведена глава, хвърляйки само бегъл поглед към зяпачите.

В този случай, през юли, на деветдесет и осмия ден от завръщането на татко според изчисленията на Лизел, тя стоеше и оглеждаше върволицата от печални евреи с надеждата да види Макс. Ако не друго, това поне смекчаваше болката от тъжната гледка.

„ Това е ужасна мисъл “, щеше да напише тя по-късно в мазето на улица „Химел“, макар да знаеше, че това е самата истина. Болката от тъжната гледка. Ами тяхната болка? Болката на препъващите се обувки, изтезанията и затварящите се врати на концентрационния лагер?

Те минаха на два пъти през последните десет дни и скоро след това анонимната жена с моравото лице от улица „Мюнхен“ се оказа абсолютно права. Нещастието действително дойде и ако хората обвиняваха евреите като своеобразно предизвестие или пролог, редно беше да видят и истинската причина във фюрера и неговата мисия в Русия — защото когато улица „Химел“ се събуди по-късно през юли, един завърнал се войник беше открит мъртъв. Той висеше от гредата на една обществена пералня близо до магазина на фрау Дилер. Още едно човешко махало. Още един спрял часовник.

Небрежният собственик беше оставил вратата отворена.

Толкова много хора ме преследваха по онова време, зовяха ме и ме молеха да ги взема с мен. Имаше и друга по-малка група, която само мълвеше името ми със задавени гласове.

— Вземи мен — казваха те и никой не можеше да ги спре. Да, те се страхуваха, но не и от мен. Това беше страхът да се изправиш сам срещу себе си, срещу света и другите, подобни на теб.

Нямаше какво да направя.