Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

Лизел остави чантата си с книги на земята и седна на нея.

— Заради фрау Холцапфел.

Руди се огледа.

— Къде е тя?

— У дома си. В кухнята.

Микаел стоеше в далечния ъгъл на мазето, неловко прегърбен и треперещ.

— Трябваше да остана — каза той. — Трябваше да остана, трябваше да остана… — Гласът му беше почти недоловим, но очите му бяха по-гръмки от всякога. Те просветваха диво в гнездата си, докато войникът стискаше ранената си ръка с червената роза върху бинта.

Роза беше онази, която го спря.

— Моля те, Микаел, ти не си виновен за нищо.

Но младият мъж с липсващи няколко пръста на дясната си ръка беше неутешим. Той се наведе над Роза и я погледна в очите.

— Кажи ми нещо — рече Микаел, — защото не разбирам… — Той седна с гръб о стената. — Кажи ми, Роза, как може аз да искам да живея, докато тя да седи там, готова да умре. — Кръвта се блъскаше силно в слепоочията му. — Защо искам да живея? Не би трябвало, но искам.

Младият мъж се разплака неудържимо и Роза седя дълги минути до него с ръка върху рамото му. Останалите хора гледаха. Той не можа да се успокои, дори когато вратата на мазето се отвори и вътре влезе фрау Холцапфел.

Синът й вдигна очи.

Роза се отдръпна.

Когато двамата останаха насаме, Микаел се извини:

— Мамо, съжалявам, не трябваше да те изоставям.

Фрау Холцапфел не го чу и вместо да му отговори, вдигна превързаната му ръка и каза:

— Пак кървиш. — Двамата останаха да седят с другите и да чакат.

Лизел бръкна в чантата си и започна да рови из книгите.

Повечето деца спяха и не чуха сирената, която оповести края на въздушното нападение. Родителите им ги събудиха и ги понесоха нагоре по стълбите към света, който тънеше в мрак.

В далечината горяха пожари и тази нощ аз събрах около двеста погубени души.

И бях на път към Молкинг, за да взема още една.

На улица „Химел“ й се беше разминало.

Сирените бяха дали сигнал за отбой дълго след края на бомбардировката, за да е сигурно, че не се задава нова опасност и за да може димът да се издигне в атмосферата.

Бетина Щайнер беше тази, която забеляза малкия огън и сребристата струйка дим, която се издигаше към небето недалеч от река Ампер.

— Вижте — каза момичето и вдигна ръка.

Откритието беше на Бетина, но онзи, който реагира първи, беше Руди. Без да губи нито миг и без да пуска чантата от ръката си, той спринтира надолу по улица „Химел“, свърна по няколко странични улички и скоро навлезе между дърветата. След него беше Лизел (оставила книгите си на енергично протестиращата Роза) и още неколцина други от съседни скривалища.

— Руди, почакай!

Руди не я почака.

Лизел виждаше само кутията с инструменти, която се мярваше между дърветата, докато момчето напредваше към гаснещата светлина на димящия самолет. Той лежеше сред сечището до реката. Пилотът беше направил опит да се приземи там.

Руди се спря на около двайсет метра от машината.

Когато се приближих, самата аз го видях да стои там задъхан.

Клони на дървета бяха разпилени в мрака.

Около самолета се бяха посипали борови иглички, които припламваха като прахан. Недалече зад него в земята бяха прогорени три дълбоки бразди, подобни на рани. Изстиващият метал изпукваше от време на време, отмервайки минутите, които приличаха на часове. Тълпата зад Руди и Лизел ставаше все по-голяма и момичето имаше чувството, че дъхът и думите на хората полепваха по гърба й.

— Е — рече Руди, — да видим ли какво става там?

Той направи още няколко крачки и се спря пред самия корпус на самолета, който изглеждаше като закован в земята. Носът беше почти във водата, а разнебитените му криле бяха останали зад него.

Руди го обиколи целия, първо от едната страна, после от другата.

— Навсякъде наоколо има стъкла от кабината — каза той.

И сетне забеляза тялото.

Руди Щайнер никога преди не беше виждал толкова бледо лице.

— Не се приближавай, Лизел — каза той. — Но Лизел не го послуша.

Тя виждаше лицето на почти изпадналия в несвяст вражески пилот, в това време високите дървета гледаха отгоре, а реката течеше долу. Самолетът избуха мъчително още няколко пъти и главата вътре в него се люшна отдясно наляво. Пилотът каза нещо, което те очевидно не разбраха.