Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

Когато камионът най-накрая спря, те бяха скупчени на камара върху дясната страна на каросерията, всеки заровил лице в мръсната униформа на съседа си. Чуха се въпроси дали някои е пострадал, докато в един момент Еди Алма започна да крещи:

— Махнете това копеле от мен! — каза той три пъти, взирайки се в немигащите очи на Райнхолд Зукер.

Мъжете се измъкнаха от камиона, помагайки си един на друг, докато накрая вътре остана само трупът.

Шофьорът Хелмут Броман седеше на земята и се чешеше по главата.

— Гумата… — обясни той. — Тя просто гръмна. — Неколцина смотолевиха, че вината не е негова. Други обикаляха наоколо и пушеха, разпитвайки се един друг дали травмите им са достатъчно тежки, за да бъдат освободени от служба. Една малка група пък се беше скупчила при камиона и гледаше трупа.

Облегнат на едно дърво, Ханс Хуберман все още чувстваше тънката линия на разкъсващата болка в коляното си.

— Това трябваше да се случи с мен — каза той.

— Какво? — извика сержантът от камиона.

— Той седеше на моето място.

Когато дойде на себе си, Хелмут Броман се качи обратно в кабината. Полегнал настрани, той се опита да запали двигателя, но до него не достигаше никакъв ток. Беше повикан друг камион, а също и линейка. Линейката не дойде.

— Знаете какво означава това, нали? — каза Борис Шипер.

Те знаеха.

Когато отново потеглиха към лагера, мъжете се опитваха да не поглеждат към Райнхолд Зукер, чиято уста беше отворена в подигравателна усмивка.

— Казах ви, че трябва да го обърнем по очи — спомена някой. Неколцина от тях току забравяха за трупа в краката си и неволно стъпваха върху него. Когато пристигнаха, всички се опитаха да пропуснат ангажимента със свалянето на тялото от камиона. Когато работата беше свършена, Ханс Хубермаи направи няколко малки стъпки, преди болката да го прекърши и да се строполи на земята.

Час по-късно докторът потвърди, че кракът му определено е счупен. Сержантът стоеше наблизо, леко усмихнат.

— Е, Хуберман. Твоята служба май свърши? — Той поклати кръглото си лице, пушейки, и му изброи какво следва оттук нататък: — Сега ще си починеш. После ще ме попитат какво да правим с теб. И аз ще им кажа, че си се представил много добре. — Сержантът издиша още едно кълбо дим от устата си. — Мисля да им кажа още, че вече не си годен да служиш в Специалния противовъздушен отряд и трябва да те върнат в Мюнхен, за да работиш в някаква канцелария или каквото там намерят за добре. Как ти звучи това?

Неспособен да скрие смеха си зад болезнената гримаса, Ханс отвърна:

— Звучи ми добре, сержант.

— Дума да няма — каза Борис Шипер, допушвайки цигарата си. — Имаш късмет, че те харесвам, Хуберман. Имаш късмет, че си добър човек и си щедър с цигарите.

В съседната стая приготвяха гипса му.

Горе-долу седмица след рождения ден на Лизел в средата на февруари тя и Роза най-накрая получиха подробно писмо от Ханс Хуберман. Момичето прелетя разстоянието от пощенската кутия до къщата и го показа на мама. Роза я накара да го прочете на глас и те не можаха да сдържат вълнението си, когато Лизел стигна до мястото, където се говореше за счупения му крак. Тя беше толкова стъписана, че прочете следващото изречение само на себе си.

— Какво? — подкани я Роза. — Saumensch?

Лизел вдигна очи от писмото и почти беше готова да изкрещи. Сержантът бе удържал на думата си.

— Той си идва вкъщи, мамо. Татко си идва вкъщи!

Те се прегърнаха в кухнята и писмото беше смачкано между телата им. Един счупен крак определено беше нещо, което трябва да се отпразнува.

Когато Лизел съобщи новината в съседната къща, Барбара Щайнер изпадна във възторг. Тя стискаше ръцете на момичето и извика на останалите в къщата да дойдат. Когато членовете на семейство Щайнер се събраха в кухнята, вестта за завръщането на Ханс Хуберман като че ли повдигна духа на всички. Руди се усмихваше и се смееше с глас и в същото време сякаш се опитваше да прикрие нещо.

И Лизел почувства горчивия вкус на въпросите, които останаха неизречени от момчето.

Защо той?

Защо Ханс Хубермаи, а не Алекс Щайнер?

И Руди имаше право.