Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

— Все още не мога да спра кървенето.

Лизел всъщност се зарадва, когато влезе в кухнята на семейство Холцапфел. Колкото по-скоро започнеше да чете, толкова по-добре.

Фрау Холцапфел седеше с мокри нишки от тел по лицето си.

Синът й беше мъртъв.

Но това беше само половината от бедата.

Тя никога нямаше да разбере как е станало, но аз мога да ви кажа, че един от нас, без всякакво съмнение, знае това. Като че ли винаги знам какво се случва, когато има сняг, оръдия и някаква бъркотия от човешки езици.

Когато си представям кухнята на фрау Холцапфел, описана от крадеца на книги, аз не виждам печката, дървените лъжици, водната помпа или нещо подобно. Най-малкото тези неща са на втори план. Аз виждам руската зима, снега, който се сипе от тавана и съдбата на втория син на фрау Холцапфел.

Името му беше Роберт и онова, което се случи с него, беше следното:

Беше 5 януари, 1943 г. Поредният мразовит ден. В снега, в града и по периферията му имаше много мъртви руснаци и германци. Онези, които бяха останали живи, стреляха по празните страници пред тях. Преплитаха се три езика. Руски, куршумите и немски.

Докато вървях сред падналите души, един мъж непрекъснато повтаряше „Сърби ме коремът.“ Въпреки шока, в който се намираше, той пълзеше напред към една тъмна обезобразена фигура, от която шуртеше кръв. Когато войникът с раната в корема я наближи, той видя, че това е Роберт Холцапфел. Ръцете му, по които имаше спечена кръв, ринеха сняг в областта на прасците, където краката му бяха откъснати от последната експлозия. Имаше горещи ръце и червени писъци.

От земята се издигаше пара. Гледката и миризмата на гниещ сняг.

— Аз съм — каза му войникът. — Петер. — Той се примъкна още няколко сантиметра по-близо.

— Петер? — попита Роберт с чезнещ глас. Сигурно бе почувствал присъствието ми наблизо. И още веднъж: — Петер?

По някаква причина умиращите винаги задават въпроси, на които знаят отговора. Може би защото по този начин умират със съзнанието, че са прави. Изведнъж всички гласово започнаха да звучат по един и същи начин. Роберт Холцапфел се отпусна на дясната си страна върху студената, наситена с па̀ри земя.

Сигурна съм, че той очакваше да ме срещне веднага, още там.

Но не се случи така.

За лош късмет на младия германец аз не го взех през онзи следобед. Прескочих го, носейки други бедни души в ръцете си и се върнах при руснаците.

Шетах напред назад, събирайки разглобените мъже. Мога да ви уверя, че това не беше приятна зимна разходка.

Както Микаел разказа на майка си, изминаха три много дълги дни, преди да дойда за войника, който остави краката си в Сталинград. Бях добре дошла в импровизираната болница и трепнах, когато долових вонята. Мъж с бинтована ръка обясняваше на един безмълвен войник с ужасено лице, че ще оцелее.

— Скоро ще си бъдеш у дома — уверяваше го той.

Да, у дома, мислех си аз. Завинаги.

— Ще те чакам — продължи той. — Трябваше да потегля към вкъщи в края на седмицата, но ще те изчакам.

По средата на следващото изречение на брат му, аз взех душата на Роберт Холцапфел.

Когато съм в някоя сграда, обикновено трябва да се напрягам, за да може погледът ми да преодолее тавана, но тук имах късмет. Малка част от покрива беше разрушена и виждах чудесно през образувалия се отвор. На метър от мен Микаел Холцапфел продължаваше да говори. Опитах се да не му обръщам внимание и се загледах в дупката над мен. Небето беше бяло, но цветът му скоро щеше да се промени. Както винаги, то се превръщаше в огромно покривало. Кръвта се процеждаше през него и на места облаците бяха мръсни като стъпки в топящ се сняг.

Стъпки ли? — питате вие.

Е, и аз се чудя чии може да са.

Лизел четеше в кухнята на фрау Холцапфел. Страниците вървяха една след друга нечути и макар руският пейзаж постепенно да избледня в очите ми, снегът отказа да спре и продължи да се сипе от тавана. Той затрупа чайника и масата. Наваля и по главите и раменете на хората.

Братът потръпна.

Жената плачеше.

А момичето продължаваше да чете, защото затова беше там и й беше приятно да знае, че е полезна с нещо в тежките дни след снеговете на Сталинград.

След няколко седмици Лизел Мемингер щеше да навърши четиринайсет.