Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

— Може би трябва да дойдеш по-късно.

Лизел се опита да надникне зад него. Почти беше готова да извика на фрау Холцапфел, но мъжът я спря.

— Дете — каза той. — Ела по-късно. Аз ще те повикам. Къде живееш?

След около три часа на вратата на №33 на улица „Химел“ се почука и когато Лизел отвори, срещу нея стоеше мъжът. Черешите от кръв бяха станали колкото сливи.

— Тя вече те чака.

Навън под сивата сипкава светлина Лизел не можа да се сдържи и попита мъжа какво е станало с ръката му. Той изсумтя нещо под носа си преди да отговори:

— Сталинград.

— Моля? — Мъжът се беше извърнал към вятъра в момента, който произнесе единствената дума. — Не можах да ви чуя.

Този път отговорът му беше по-ясен и по-изчерпателен.

— Сталинград — ето какво се случи с ръката ми. Бях прострелян в ребрата и изгубих три от пръстите си. Задоволих ли любопитството ти? — Мъжът пъхна здравата си ръка в джоба и потръпна, изпълнен с презрение към германския вятър. — Сигурно си мислиш, че тук е студено?

Лизел докосна стената до себе си. Тя не можеше да лъже.

— Да, разбира се.

Мъжът се засмя.

— Това не е никакъв студ. — Той си извади цигара и я пъхна в устата си. Опита се да я запали с една ръка. При толкова силен вятър щеше да му е трудно да го направи и с две ръце, а с една беше направо невъзможно. Мъжът хвърли кибрита и изруга.

Лизел се наведе и го вдигна от земята.

Сетне взе цигарата от ръката му, пъхна я в устата си, но и тя не можа да я запали.

— Трябва да дърпаш междувременно — обясни мъжът. — В такова време това е единственият начин да я запалиш. Verstehst?

Момичето опита още веднъж, мъчейки се да си спомни как го правеше татко. Този път устата й се изпълни с дим. Той се изкачи към зъбите й и одраска гърлото й, но тя успя да не се разкашля.

— Браво на теб. — След като взе цигарата и опъна от нея, мъжът протегна здравата си лява ръка.

— Микаел Холцапфел.

— Лизел Мемингер.

— Ти ли идваш да четеш на майка ми?

В този момент зад нея се появи Роза и момичето почувства силната й изненада.

— Микаел? — каза тя. — Ти ли си?

Микаел Холцапфел кимна.

— Guten Tag , фрау Хуберман. Мина много време.

— Изглеждаш толкова…

— Стар?

Роза беше още в шок, но постепенно се успокои.

— Искаш ли да влезеш? Виждам, че си се запознал с доведената ми дъщеря… — Гласът й заглъхна, когато видя окървавената му ръка.

— Брат ми е мъртъв — рече Микаел Холцапфел и дори да беше ударил Роза със здравата си ръка, ефектът нямаше да е толкова силен, защото тя залитна назад. Войната несъмнено означаваше смърт, но човек винаги губеше почва под краката си, когато научеше, че тя е сполетяла някого, който е дишал и живял в непосредствена близост. Роза беше гледала как момчетата на семейство Холцапфел растат пред очите й.

Състареният млад мъж успя някак си да разкаже какво се е случило, без да губи самообладание:

— Бях в една от сградите, които използвахме като болница, когато го докараха. Това беше седмица, преди да потегля към вкъщи. Прекарах три дни от тази седмица до него, докато умре…

— Съжалявам. — Думите като че ли не дойдоха от устата на Роза. Някой друг стоеше зад Лизел Мемингер тази вечер, но момичето не смееше да погледне.

— Моля те — спря я Микаел. — Не казвай нищо друго. Мога ли да взема момичето да й почете? Съмнявам се дали майка ми ще чуе нещо, но тя каза да я доведа.

— Да, вземи я.

Бяха по средата на пътечката, когато Микаел Холцапфел си спомни нещо и се върна.

— Роза? — Минаха няколко секунди, преди мама да отвори вратата отново. — Чух, че синът ти е там. В Русия. Срещах няколко души от Молкинг и го научих от тях. Но вие сигурно вече знаете за това.

Роза се опита да го спре. Тя се втурна към него и го хвана за ръкава.

— Не, нищо не знаем. Той си тръгна един ден и никога повече не се върна. Ние се опитахме да го намерим, но после се случиха толкова много неща…

Микаел Холцапфел беше твърдо решен да избяга. Последното нещо, което искаше да чуе, беше още една сърцераздирателна история. Той се освободи и каза:

— Доколкото знам, е жив. — Сетне се върна при Лизел, която го чакаше до портата, но момичето не тръгна към съседната къща. То гледаше лицето на Роза, с което се случваше нещо странно.

— Мамо?

Роза вдигна ръка.

— Върви!

Лизел чакаше.

— Казах, върви.

Когато настигна завърналия се у дома войник, той се опита да подхване разговор. Микаел Холцапфел вероятно съжаляваше за думите, които беше изпуснал пред Роза и се опита да погребе грешката си под други думи. Вдигайки превързаната си ръка, той каза.