Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

Баща й все още го нямаше.

Тя още на три пъти чете на съкрушената жена. И още много пъти видя Роза да седи нощем с акордеона и да се моли, подпряла брадичка върху мяха.

И сега реши, че е време. Обикновено кражбите бяха онова, което я ободряваше, но този ден реши, че ще е по-добре да върне нещо взето.

Лизел бръкна под леглото и извади чинията. Изми я бързо в кухнята и излезе навън. Беше й приятно да върви на улиците на Молкинг. Въздухът беше остър и бездушен, като Watschen от ръцете на садистичен учител или монахиня. Шляпането на обувките й беше единственият звук по улица „Мюнхен“.

Докато вървеше по моста, зад облаците премина мълва за слънчева светлина.

Когато стигна №8 на Гранде Щрасе, тя се качи по стълбите, остави чинията до входната врата, почука и когато врата се отвори, момичето беше вече зад ъгъла. Лизел не погледна назад, но знаеше, че ако го направеше, щеше да види брат си да стои долу на стълбите, вече с напълно оздравяло коляно. Дори й се стори, че дочу думите му:

— Така е по-добре, Лизел.

С голяма тъга осъзна, че брат й завинаги щеше да остане на шест и когато си даде сметка за това, направи усилие да се усмихне.

Остана на моста на река Ампер, на мястото, където татко обичаше да се обляга на парапета. Стоеше там и се усмихваше и след като пое обратно към вкъщи, брат й никога повече не дойде в съня й. Да, той щеше да й липсва много в различни моменти от живота й, но никога нямаше да й е мъчно за мъртвешките му очи, които гледаха към пода във влака, нито за звука на кашлицата която убиваше.

Крадецът на книги лежеше в леглото си през нощта и момчето дойде само миг преди да затвори очите си. То беше част от една цяла трупа, защото много хора посещаваха Лизел в стаята й. Баща й стоеше срещу нея и й казваше, че вече е наполовина жена. Макс пишеше „Игрословецът“ в ъгъла. Руди беше гол до вратата. Понякога майка й стоеше на перона, който минаваше покрай леглото й. И някъде далече в стаята, която се простираше като мост до някакъв безименен град, брат й Вернер си играеше със снега в гробищния парк.

От коридора се чуваше хъркането на Роза, което отмерваше като метроном виденията й, а Лизел лежеше будна, обградена от тях, мислейки си за един цитат от най-новата й книга.

На сутринта виденията си бяха отишли и тя чу един тих словесен рецитал от всекидневната. Роза седеше с акордеона и се молеше:

— Направи така, че да се върнат живи — повтаряше тя. — Моля те. Господи, моля те. Нека се върнат всички. — Дори бръчките около очите й бяха сключили ръце.

Акордеонът вероятно й тежеше и й причиняваше болка, но тя не го махаше.

Роза никога нямаше да каже на Ханс за тези моменти, но Лизел вярваше, че именно нейните молитви бяха помогнали на татко да оцелее при злополуката със Специалния противовъздушен отряд в град Есен. А дори и да не беше така, те едва ли му бяха навредили.

Беше изненадващо ясен следобед и мъжете се качваха в камиона. Ханс Хуберман току-що беше седнал на обичайното си място, а Райнхолд Зукер стоеше над него.

— Мръдни се — каза той.

— Bitte? Моля?

Зукер се беше прегърбил под тавана на камиона.

— Казах да се мръднеш, Arschloch! — Мазната джунгла на перчема му падаше на туфи върху челото му. — Сменям си мястото с теб.

Ханс не беше сигурен как да постъпи. Мястото в края на каросерията беше най-неудобно в сравнение с всички. Там беше най-ветровито и най-студено.

— Защо? — попита той.

— Има ли значение? — Зукер започваше да губи търпение. — Може би първи искам да ползвам клозета, като стигнем.

Ханс скоро си даде сметка, че останалите от отряда вече наблюдават това жалко боричкане между двама мъже, за които се предполагаше, че са пораснали. Не искаше да отстъпва, но не му се искаше и да издребнява. Освен това току-що бяха приключили една уморителна смяна и нямаше сили да продължава тази нелепа свада. Приведен, той се премести на свободното място в средата на камиона.

— Защо му отстъпи на този Scheisskopf 20 20 Scheisskopf (нем.), букв. „лайняна глава“. — Б.пр. ? — попита го войникът до него.

Ханс драсна клечка кибрит и предложи на съседа си цигара.

— Течението там направо ми продуха ушите — обясни той.

Маслиненозеленият камион беше на път към лагера, може би на около петнайсетина километра от него. Бруненвег разказваше виц за някаква френска сервитьорка, когато лявата предна гума се спука и шофьорът изгуби контрол. Машината се преобърна многократно, а в това време мъжете вътре ругаеха и се премятаха във въздуха, светлината, боклуците и тютюна. Навън, синьото небе сменяше мястото и се появяваше ту откъм тавана, ту откъм пода, докато войниците се мъчеха да се хванат за нещо.