Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

Откакто миналия октомври баща му беше призован в армията, гневът на Руди безотказно растеше. Новината за завръщането на Ханс Хуберман само го усили с още няколко степени. Той не каза на Лизел за това. Не тръгна да й се оплаква, че не е честно. Вместо това реши да действа.

В обичайното време за кражби в сгъстяващия се мрак на късния следобед той вървеше по улица „Химел“, носейки метална кутия.

Лизел го видя през прозореца на кухнята — с целеустремена походка и решително лице, също като в деня, когато тръгна да търси баща си. Той стискаше дръжката на кутията с всичка сила и движенията му бяха сковани от гняв.

Крадецът на книги пусна кърпата, която държеше, и я замени с една-единствена мисъл. Той отиваше да краде.

Тя изтича навън да го пресрещне.

Нямаше дори и най-малък помен за поздрав.

Руди просто продължи да върви, говорейки на студения въздух пред себе си. Близо до блока на Томи Мюлер той каза:

— Знаеш ли какво, Лизел. Ти изобщо не си никакъв крадец. — Руди не й даде никакъв шанс да му отговори: — Онази жена просто ти позволява да влизаш в къщата й. Тя дори ти оставя кифли, за бога! Аз не бих нарекъл това кражба. Кражба е онова, което прави армията. Те взеха твоя баща, а също и моя. — Той ритна гневно някакъв камък и ускори крачка. — Зад това стоят всички онези богати нацисти от Гранде Щрасе, Гелб Щрасе и Хайде Щрасе.

Лизел не можеше да мисли за нищо друго освен за това как да не изостава от приятеля си. Вече бяха подминали къщата на фрау Дилер и вървяха по улица „Мюнхен“, когато тя извика умолително:

— Руди…

— Какво е чувството все пак?

— За какво говориш?

— Какво е чувството, когато взимаш всички онези книги?

В този момент, обаче, тя реши да замълчи. Ако искаше да получи отговор, той трябваше да забави малко ход, както и направи.

— Е? — Но отговорът дойде отново от Руди, преди Лизел да успее да отвори устата си. — Чувството е прекрасно, нали? Да откраднеш нещо, което ти се полага.

Лизел насочи вниманието си към кутията за инструменти, опитвайки се да забави устрема му поне малко.

— Какво има там? — попита тя.

Той се наведе и я отвори.

Всичко беше ясно, но какво правеше там това мече?

Докато продължаваха да вървят, Руди й обясни надълго и нашироко плановете си за кутията и какво смяташе да прави с всяко едно от нещата в нея. С чуковете, например, щеше да троши прозорци, а предназначението на кърпата беше да заглушава звука.

— А мечето?

То принадлежеше на Анна-Мари Щайнер и не беше по-голямо от книгите на Лизел. Козината му беше рунтава и протрита. Очите и ушите му бяха пришивани многократно, но въпреки това изглеждаше дружелюбно на вид.

— Това — отвърна Руди — е най-гениалният ми ход. Ако се случи някакви деца да влязат в къщата, в която съм проникнал, аз ще им го давам, за да се успокоят.

— А какво смяташ да крадеш?

Той сви рамене.

— Пари, храна, скъпоценности. Каквото успея да докопам. — Звучеше доволно просто.

Петнайсет минути по-късно обаче, Лизел изведнъж забеляза умълчания израз на лицето му и разбра, че Руди Щайнер нямаше да краде нищо. Решимостта му го беше напуснала и макар пред очите му все още да се мержелееше миража на славните бъдещи кражби, тя видя, че той вече сам не вярваше в начинанието си. Опитваше се да повярва, но това никога не беше добър знак. Неговото престъпно величие се сгромолясваше пред очите й и докато стъпките им постепенно се забавяха, Лизел почувства в себе си вълната на невинно тъжно облекчение.

Бяха на Гелб Щрасе.

Общо взето, къщите от двете страни бяха огромни и тъмни.

Руди събу обувките си и ги взе в лявата си ръка. В дясната държеше кутията с инструменти.

Между облаците се виждаше луна. Може би цял километър светлина.

— Какво чакам? — попита той, но Лизел не отговори. Сетне Руди отново отвори уста, но не каза нищо. Остави кутията на земята и седна на нея.