Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

Чорапите му скоро се пропиха със студена влага.

— Добре, че имаш още един чифт в кутията — подхвърли Лизел и забеляза, че той едва се сдържа да не се разсмее.

Руди погледна в обратна посока и се отмести малко, така че сега вече имаше място и за Лизел.

Крадецът на книги и най-добрият й приятел седяха гръб о гръб на очуканата червена кутия за инструменти по средата на улицата. Гледайки в различни посоки, те останаха така доста време. Когато станаха да си ходят, Руди смени чорапите си и остави старите на паважа. Това беше неговият подарък за Гелб Щрасе.

Няколко седмици по-късно кутията за инструменти си намери съвсем друго полезно предназначение. Руди я разчисти от отверките и чуковете и реши да съхранява в нея някои от скъпоценностите на Щайнерови при следващото въздушно нападение. Единственото нещо, което остана там, беше мечето.

На 9 март Руди излезе от къщата с кутията в ръка, когато сирените дадоха на Молкинг да разбере, че се задава опасност.

Докато Щайнерови бързаха надолу по улица „Химел“, Микаел Холцапфел чукаше ожесточено на вратата на Роза Хуберман. Когато тя и Лизел отвориха, той им хвърли проблема:

— Майка ми — каза Микаел, все още със сливите кръв по бинтовете си. — Тя отказва да излезе. Седи на кухненската маса.

Бяха минали седмици, без фрау Холцапфел да покаже каквито и да е признаци на подобрение. Когато Лизел идваше да й чете, тя през повечето време се взираше през прозореца. Говореше тихо, сякаш почти не си отваряше устата. Типичната й грубост и свадливост бяха изчезнали напълно. Обикновено Микаел беше този, който изпращаше Лизел или й даваше кафето и й благодареше. А сега и това.

Роза пристъпи към действие.

Тя мина, клатушкайки се, през портата и се спря пред отворената врата.

— Холцапфел! — Не се чуваше нищо друго освен сирените и Роза. — Холцапфел, излез веднага оттам, ти жалка стара свиня! — Тактичността не беше сред силните страни на Роза Хуберман. — Ако не дойдеш веднага тук, ние всички ще умрем на улицата! — Тя се извърна и погледна безпомощните фигури на тротоара. Сирената току-що беше спряла да вие. — Какво да правим сега?

Микаел сви рамене, объркан и смутен. Лизел пусна чантата си с книги на земята и го погледна. В този момент сирената отново започна да вие и се наложи да крещи:

— Може ли да вляза? — Но без да дочака отговора му, Лизел пробяга краткото разстояние и се мушна покрай мама.

Фрау Холцапфел не се беше помръднала от масата.

„Какво да й кажа? — мислеше си Лизел. — Как да я накарам да тръгне?“

Докато сирената си поемаше дъх, отвън се чу гласът на Роза:

— Остави я, Лизел, трябва да вървим! Ако й се умира, това си е нейна работа.

Но сетне сирената отново нададе вой, който се надигна и отекна в далечината.

Остана само звукът, момичето и една жена, направена от тел.

— Фрау Холцапфел, моля ви!

Също като при разговора й с Илза Хуберман в деня с кифлите, в ума й се въртяха множество думи и изречения. Разликата беше, че днес имаше бомби. Днес нещата бяха малко по-неотложни.

Тя се спря на последното изречение, опитвайки се да надвика сирената, сложила ръце върху масата.

Фрау Холцапфел я погледна и взе своето решение. Не се помръдна.

Времето на Лизел изтече. Тя се дръпна от масата и се втурна навън.

Роза държеше портата отворена и двете хукнаха към №45. Микаел Холцапфел стоеше като кораб, закотвен на улица „Химел“

— Хайде! — извика Роза умоляващо, но войникът се поколеба. Той почти беше тръгнал към вратата на къщата, но в този момент нещо го спря. Отдръпна ръката си от портата и ги последва засрамено.

Всички на няколко пъти поглеждаха назад, но фрау Холцапфел така и не се появи.

Улицата изглеждаше вече опустяла и когато последният вой на сирената се стопи във въздуха, тримата закъснели обитатели на улица „Химел“ най-накрая влязоха в мазето на семейство Фидлер.

— Защо се забавихте толкова? — попита Руди. Той държеше кутията с инструменти.