Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

— Мили боже! — прошепна Руди. — Той е жив.

Чантата с инструменти тупна до самолета и този звук донесе след себе си още човешки гласове и стъпки.

Огънят беше изгаснал и ранната утрин беше тиха и тъмна. Продължаваше да се издига само тънката струйка дим, но и тя скоро щеше да изчезне.

Стената от дървета криеше цветовете на горящия Мюнхен. Към този момент очите на момчето бяха свикнали не само с мрака, но и с лицето на пилота. Очите му бяха като петна от кафе, а през лицето и брадичката му минаваха дълбоки прорезни рани. Униформата му беше разкривена и смачкана върху гърдите.

Въпреки съвета на Руди Лизел се приближи и мога да ви кажа, че в този момент ние двете с нея се зърнахме.

Аз те познавам, мислех си аз.

Тогава се чуваше грохот на влак и кашлящо момче. Тогава имаше сняг и смутено момиче.

Пораснала си, мислех си аз, но те познах.

Тя не отстъпи назад и не се опита да се бори с мен, но нещо ми подсказа, че е почувствала присъствието ми. Усещаше ли диханието ми? Чуваше ли прокълнатия кръгообразен ритъм на сърцето ми, който се въртеше като престъпление в мъртвешките ми гърди? Не знам откъде, но тя ме познаваше и когато ме погледна в лицето, не извърна очи.

Когато небето с цвят на въглен започна да изсветлява, ние и двете се размърдахме. И двете видяхме момчето, което започна да рови отново в кутията си с инструменти, за да извади оттам жълта плюшена играчка.

То внимателно се покатери към умиращия човек и сложи предпазливо мечето на рамото на пилота. Ухото на играчката докосваше гърлото му.

Умиращият си пое дъх. И заговори. Той каза на английски „Благодаря“. В същия момент раните върху лицето се отвориха и една малка капка кръв се търкулна, криволичейки по шията му.

— Какво? — попита Руди. — Was hast du gesagt? Какво казахте?

За съжаление аз го изпреварих и не му позволих да отговори. Беше време и протегнах ръка към кабината. Бавно измъкнах душата на пилота от смачканата му униформа. И го спасих от разбития самолет. Тълпата си играеше с тишината, докато си пробивах път през нея.

Над мен небето притъмня — само за един последен миг — и се кълна, че в този момент видях черен подпис във форма на свастика, който остана да потрепва разкривен върху тъмносивата шир.

— Хайл Хитлер — казах аз, но вече бях стигнала дърветата. Зад мен едно мече почиваше върху рамото един труп. Долу ниско между клоните стоеше овална свещ с цвят на лимон. Душата на пилота беше в ръцете ми.

Справедливо е да се отбележи, че през всичките години от управлението на Хитлер, никой не беше служил толкова вярно на фюрера, колкото мен. Хората нямат сърца като моето. Човешкото сърце е линия, докато моето е кръг и аз притежавам неограничената способност да бъда на правилното място в правилния момент. Благодарение на това се натъквам на хора в най-добрата им и най-лошата им светлина. Виждам и тяхната грозота, и тяхната красота и се питам как едно и също нещо може да бъде и двете. И въпреки това те имат едно нещо, за което им завиждам. Ако не друго, хората знаят кога да умрат.

Беше време на ранени пилоти, разбити самолети и плюшени мечета, но все пак първата четвъртина на 1943 г. завърши с положителен щрих за крадеца на книги.

В началото на април гипсът на Ханс Хуберман беше разрязан до коляното и той се качи на един влак за Мюнхен. Щяха да му дадат една седмица за почивка и възстановяване у дома, след което щеше да се влее в редиците от канцеларски плъхове в града. Там Ханс щеше да помага при разчистването на книжа и документи в мюнхенските фабрики, църкви и болници. Времето щеше да покаже дали щяха да го изпращат и на ремонтни работи. Всичко зависеше от крака му и състоянието на града.

Беше тъмно, когато пристигна у дома. Пътуването му беше продължило един ден повече, защото влакът беше спрян заради бомбардировките. Той стоеше пред вратата на улица „Химел“ №33, свил ръката си в юмрук.

Четири години по-рано, когато се появи за първи път, Лизел беше склонена да мине през тази врата. Макс Ванденбург беше стоял тук с един ключ, който се впиваше в ръката му. Сега беше ред на Ханс Хуберман. Той почука четири пъти и му отвори крадецът на книги.

— Татко, татко!

Тя произнесе думата може би сто пъти, докато го прегръщаше в кухнята, отказвайки да го пусне.

По-късно, след като вечеряха, Ханс разказа на жена си и Лизел Мемингер всичко каквото бе преживял. За Специалния противовъздушен отряд и за пълните с дим улици, за клетите изгубени души, които бродеха по тях и за Райнхолд Зукер. Бедният глупав Райнхолд Зукер. Минаха часове.