Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

— Тихо, Saukerl — прошепна Лизел настрани и се обърна отново към Илза Херман: — Значи всички тези книги…

— Повечето от тях са мои. Някои са на съпруга ми и някои бяха на моя син, както знаеш.

Лизел беше леко смутена и бузите й пламтяха.

— Винаги съм мислила, че тази стая е на кмета.

— Защо? — Жената изглеждаше леко развеселена.

Момичето забеляза, че върху пантофите й също имаше свастики.

— Той все пак е кмет. Мислех си, че чете много.

Жената на кмета пъхна ръце в страничните си джобове.

— Напоследък ти най-вече използваш тази стая — рече тя.

— Чели ли сте я? — Лизел вдигна „Последният непознат“.

Илза се вгледа по-отблизо в заглавието.

— Да, чела съм я.

— Интересна ли е?

— Не е лоша.

Лизел вече много искаше да си тръгне, но като че ли се чувстваше длъжна да остане още малко. Понечи да заговори, но наличните думи бяха твърде много и твърде бързи. Направи няколко опита да ги улови, но накрая жената на кмета взе инициативата.

Тя видя лицето на Руди на прозореца или по-точно огряната му от фенера коса.

— Май е време да тръгваш — каза жената. — Той те чака.

На път за вкъщи вниманието им естествено беше заето с кифлите.

— Сигурна ли си, че нямаше нещо друго? — попита Руди. — Трябва да е имало.

— Имаме късмет, че се сдобихме и с това. — Лизел се вгледа в подаръка, който беше в ръцете на Руди. — А сега ми кажи истината. Яде ли преди да изляза от къщата?

Руди беше възмутен.

— Хей, ти тук си крадецът, не аз.

— Не ме баламосвай, Saukerl , виждам захар по устата ти.

Стреснат, Руди взе чинията в едната си ръка и се избърса с другата.

— Не съм ял нищо, кълна се.

Половината кифли бяха свършили преди да стигнат моста, а останалите си разделиха с Томи Мюлер на улица „Химел“. Когато приключиха с яденето във въздуха увисна един-единствен въпрос и Руди го изрече:

— Какво, по дяволите, да правим с тази чиния?

Горе-долу по времето, когато Лизел и Руди ядяха кифли, войниците от Специалния противовъздушен отряд си почиваха и играеха карти в един град недалеч от Есен. Те току-що бяха пропътували дълъг път от Щутгарт и залагаха на цигари. Райнхолд Зукер не беше особено доволен от развоя на нещата.

— Този човек мами, кълна се — промърмори той. Те бяха в една барака, която им служеше за казарма, и Ханс Хуберман току-що бе спечелил за трети пореден път. Зукер хвърли картите си с възмущение и приглади мазната си коса с мръсните си нокти.

За разлика от младия мъж от лявата му страна, Ханс Хуберман не се радваше, когато печелеше. Той дори беше достатъчно щедър да върне на всеки от другарите си по една цигара. Всички, с изключение на Райнхолд Зукер, приеха жеста му. Той грабна подадената му цигара и я хвърли обратно върху обърнатия кашон, на който играеха.

— Не ми трябват подаянията ти, старче. — Сетне младежът стана и излезе.

— Какво му е? — попита сержантът, но никой не си направи труда да му отговори. Райнхолд Зукер беше просто двайсет и четиригодишно момче, което не можеше да играе карти, за да спаси живота си.

Ако не бе изгубил цигарите си в полза на Ханс Хуберман, той нямаше да се изпълни с презрение към него. Ако не го презираше, нямаше да смени мястото си с него няколко седмици по-късно, докато пътуваха по един доста безобиден път.

Едно място, двама мъже, кратък спор, и аз.

Мисълта как хората умират понякога ме убива.

В средата на януари на 1943 г., коридорът на улица „Химел“ беше тъмен и окаян, както обикновено. Лизел затвори портичката, тръгна към вратата на фрау Холцапфел и почука. Изненада се, когато видя човека, който й отвори.

Първата й мисъл беше, че това трябва да е един от синовете й, но той не приличаше на нито един от братята на фотографиите в рамка до вратата. Мъжът изглеждаше много по-стар, но беше трудно да се каже на колко години е. Лицето му беше обрасло с рунтави бакенбарди, а очите му бяха измъчени и напрегнати. От ръкава на куртката му висеше превързана ръка и през бинтовете се бяха просмукали няколко кървави череши.