Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

Минали дни. Сетне седмици. Сто деветдесет и шест войника не успели да оставят дори и белег върху дървото на игрословеца.

— Но какво яде тя? — питали се хората. — Как спи?

Те всъщност не знаели, че други игрословци хвърляли продукти на момичето и то слизало на по-ниските клони да ги събере.

Валяло сняг. Валяло дъжд. Сезоните идвали и си отивали. А игрословецът оставал на дървото.

Когато и последният секач се отказал, той извикал на момичето:

— Игрословецо! Можеш да слезеш вече! Никой не може да победи това дърво!

Игрословецът едва дочул думите на мъжа долу и прошепнал в отговор:

— Не, благодаря. — Момичето знаело, че единствено благодарение на него дървото не можело да бъде отсечено.

Не е ясно колко време минало така, но един следобед в града пристигнал нов секач.

Чантата му изглеждала твърде тежка за него, очите му били уморени и едва тътрел краката си от изтощение.

— Дървото — обърнал се той към хората. — Къде е то?

След него се помъкнала тълпа и когато пристигнали на мястото, най-високите клони на дървото били обвити в мъгла. Игрословецът чул хората да викат отдолу, че бил дошъл нов секач, който щял да сложи край на нейното бдение.

— Тя няма да слезе — казвали хората. — За нищо на света.

Те, обаче, не знаели кой е секачът и не допускали, че нищо не може да го спре.

Той отворил чантата си и извадил от нея нещо много по-малко от брадва.

Хората се изсмели.

— Не можеше да отсечеш дърво с един стар чук.

Младият мъж не им обърнал внимание. Само преровил чантата си, търсейки пирони. Пъхнал три от тях в устата си и се опитал да забие четвъртия в ствола на дървото. Най-ниските клони сега били много високи и той сметнал, че ще му трябват четири пирона, за да може да стъпи на тях и да ги достигне.

— Вижте го този идиот — засмял се гръмогласно един от зяпачите. — Никой не успя да отсече това дърво с брадва, а той си мисли, че може да го направи с… — В следващия момент мъжът замълчал.

Първият пирон влязъл в дървото и бил закован здраво с четири удара. Последвал го вторият и мъжът започнал да се катери.

Когато стъпил на четвъртия пирон, вече можел да достигне клоните и продължил нагоре. Искало му се да извика от радост, но се въздържал.

Отнело му часове да се изкачи до върха на дървото и когато най-накрая стигнал там, намерил игрословеца да спи под своите одеяла и облаците.

Мъжът гледал момичето няколко минути. Слънцето топлело покрива от облаци. Той се пресегнал, докоснал ръката му и игрословецът се събудил.

Момичето разтъркало очите си и след като дълго изучавало лицето му, заговорило:

Наистина ли си ти?

„От твоята буза ли взех онова семенце?“, мислело си то.

Мъжът кимнал.

Сърцето му трепнало и пръстите му се вкопчили по-здраво в клоните.

— Да, аз съм — казал той.

Двамата стояли заедно на върха на дървото. Чакали облаците да се разпръснат и когато това станало, видели останалата част от гората.

— Тя няма да спре да расте — рекло момичето.

— Нито пък това дърво. — Мъжът погледнал клона, за който се държал. Той имал право.

След като дълго гледали и разговаряли, те поели бавно надолу, изоставяйки храната и одеялата.

Хората не можели да повярват на очите си и в мига, в който игрословецът и младият мъж стъпили леко на земята, по дървото веднага се появили следи от удари с брадва. По ствола му имало безброй белези и земята започнала да потръпва.

— То ще падне! — изкрещяла една млада жена. — Дървото ще падне! — И тя била права. Дървото на игрословеца, което било високо цели километри, започнало да се накланя. То изстенало и се сгромолясало на земята. Светът потреперил и когато най-накрая тътенът заглъхнал, дървото лежало сред останалите дървета в гората. То не я унищожило цялата, но прорязало в нея пътека с по-различен цвят.

Игрословецът и младият мъж се покачили на падналия дънер и тръгнали по него, заобикаляйки клоните.

Когато погледнали назад, те видели, че по-голямата част от тълпата била започнала да се разотива по домовете си, които били в гората.

Докато вървели, те на няколко пъти спирали и се ослушвали. Струвало им се, че чуват гласове и думи зад себе си — там, върху дървото на игрословеца.

Лизел дълго седя на кухненската маса, чудейки се къде ли е Макс Ванденбург сега, в онази безкрайна гора. Стаята се къпеше в светлина. Тя заспа. Мама я накара да си легне и тя тръгна към леглото си, притиснала скицника на Макс до гърдите си.

Часове по-късно Лизел се събуди, намерила отговор на въпроса си.