Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

Старият стригач извади лулата от джоба и изтърси пепелта в чинийката пред себе си.

— Не се притеснявай, приятелю. Възнамерявам да си умра в леглото, до моята съпруга. Мисля, че ти е време да се оставиш да те хване някоя от тях. Един мъж не може без женско присъствие около себе си.

— Няма нужда да ме мислиш, Стан. Харесвам нещата такива, каквито са — тросна се Брет и се надигна от масата, нахлупвайки шапката си. Разговорът бе взел неприятен обрат.

Стан се засмя и двамата излязоха навън. Там отново запали лулата си и запуши с наслада, като преди да се запъти към кошарата за стригане, грижливо стъпка клечката кибрит.

Брет се загледа след него. Никой не гасеше по-педантично кибритените клечки от хората, които живееха по тези места. Те познаваха опустошителната сила на огъня и пораженията, които нанасяше. Той се упъти към ливадата, замислен над думите на възрастния мъж, въпреки че не искаше да си го признае. Стан имаше право. Чувстваше се самотен. Нощите не бяха същите, откакто Марлийн го напусна. Къщата бе прекалено пуста, без да има с кого да си поговори за нещо различно от овцете. А откакто се бе върнал в общата барака, му липсваше възможността да послуша музика или да почете книга през дългите тихи нощи. Мъжете бяха добри другари, но от време на време му се приискваше да усети миризмата на парфюм и уюта, който само една жена можеше да създаде.

Брет примижа срещу слънцето, което се издигаше все по-високо в небето, недоволен от посоката на мислите си, и неохотно се зае да оседлава кобилата за госпожа Сандърс.

Джени седеше върху една от дървените летви на портата и наблюдаваше как Брет оседлава дорестата кобила. Както и останалите мъже в Чаринга, той беше неделима част от пейзажа и Джени не можеше да си го представи някъде другаде. Бе здрав и силен, кожата му имаше цвета на земята, бе жилав като тревата, която растеше тук и загадъчен като екзотичните птици и дивите цветя, които вирееха при този суров климат.

Джени съжаляваше за притеснението, което му причини на закуска. Искаше й се да можеше да предотврати тази ситуация, но от къде да знае, че Симон ще разкрие пред всички плановете им за деня, намесата й щеше да предизвика още повече коментари. Джени хранеше неясното подозрение, че Симон се опитва да ги сватосва и реши да поговори с нея като се върне. Брет не приличаше на никой от мъжете, които познаваше. Двамата нямаха нищо общо помежду си. Освен Чаринга. Но дори това не можеше да е основа за нещо повече от обикновено приятелство. За нещо повече бе твърде рано за нея, прекалено рано.

Джени скочи от летвата на портата, вдигна дисагите с храната и прекоси ливадата. Брет и двата коня я чакаха. Макар и да представляваха красива гледка на фона на планината и чаените дървета, искаше й се там да стои Питър. Това бяха неговите мечти, неговите планове за бъдещето и тя не бе сигурна дали е редно да ги осъществи без него.

Копнежът и тъгата сигурно бяха изписани на лицето й, защото при вида й широката усмивка на Брет замръзна.

— Ако искате да се откажете, госпожо Сандърс, можем да отложим разходката.

Джени отпрати мислите си и си сложи ръкавиците.

— Не, не съм се отказала, господин Уилсън. Ще ми помогнете ли да се кача?

Брет подложи длани под ботуша й и я повдигна леко към седлото. След това яхна коня си и се усмихна.

— Тръгваме на юг, след това ще си починем и ще хапнем и сянката на планината. Нещо против — погледна я той въпросително.

Джени кимна и хвана юздите. Кобилата пасеше кротко и предъвкваше тревата със задоволство. Джени си отдъхна с облекчение, леко засрамена от подозренията, които бе изпитвала към Брет. Бе подозирала, че ще й избере необязден кон, за да й даде урок — очевидно не бе толкова злобен, колкото бе очаквала. Но дори и стара, тази кобила представляваше предизвикателство за нея. Не бе яздила доста отдавна и трябваше да внимава, за да не падне.

Насочиха се към планината. Високата трева свистеше под копитата на конете. Напуснаха ливадите, навлязоха в пасищата и конете препуснаха в лек галоп.

— Добре се справяте, госпожо Сандърс — извика Брет. — Малко сте напрегната, но това е естествено при непознат кон.

Джени стисна зъби, като се мъчеше да се усмихне. Полагаше неимоверни усилия, за да се задържи на седлото. Липсваше й практика и съжаляваше, че не отдели известно време да се упражнява самостоятелно, преди да излезе да язди с Брет.

Яздеха през сребриста изсъхнала трева, пред тях се издигаше планината Тжаринга. Тя осъзна колко огромна и пуста бе тази земя и изпита облекчение, че не е сама. Би било глупаво да язди сама, защото ако се случеше нещо, щяха да минат часове, преди да я открият.