Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

— Какво, по дяволите, си мислите, че правите, като бродите по този начин? — Брет със сила си проправи път през храсталака и се изкачи на скалата при нея.

Джени погледна към гневното му лице и се изправи на крака.

— Не съм дете, господин Уилсън — възрази със спокоен тон. — Знам как да се грижа за себе си.

— Така ли? Тогава как не сте забелязали скорпиона върху ботуша си?

Джени се взря ужасено в миниатюрното създание, което се канеше да атакува крака й там, където ботушът й свършваше и чорапът бе единствената й защита. Тя застина, после светкавично замахна с облечената си в ръкавица ръка.

— Благодаря — каза неохотно.

— Може и да сте израснали във Валуна, но има още много да учите — изръмжа той. — Мислех, че имате повече здрав разум. Не трябваше да се катерите тук сама.

— Може пък да не ми е харесала компанията при езерото — тросна се Джени.

— Вие настоявахте да дойда с вас.

Джени нахлупи шапката си още по-ниско и си проправи път покрай него, като го избута.

— Грешката беше моя. Няма да ви безпокоя повече.

— Много добре. Имам си достатъчно работа, за да дундуркам глупави жени, които си мислят, че е много забавно да обикалят около гнезда на скорпиони.

Джени се извърна рязко към него, вбесена, че не бе забелязала скорпиона. Гордостта правеше езика й остър.

— Не забравяйте с кого говорите, господин Уилсън — просъска тя.

— Ще ми е трудно да го забравя, повярвайте ми. Ако не се държите като глупачка, няма да се отнасят с вас като с такава — подхвърли Брет.

— Как смеете?! — възкликна тя заплашително.

Джени замахна към лицето му, но ръката й бе спряна по средата на пътя. Брет я дръпна към себе си.

— Смея, защото ако нещо ви се случи, аз ще бъда виновният. — Той я пусна рязко. — Време е да вървим. Чака ме работа.

Джени хукна след него, все още задъхваща се от ярост.

— Не мога да разбера какво ви става? Винаги ли сте толкова груб?

Стигнаха до езерото и Брет хвана юздите на конете. Обърна се към нея с неразгадаемо изражение под зеленикавия сумрак на дърветата.

— Каквото повикало, такова се обадило, госпожо Сандърс. Щом си играете с огъня, можете да се изгорите.

Гневът я напусна и отстъпи място на смущението. Тя го погледна в очите и разбра, че не се шегува. Грабна юздите от ръцете му и без да чака помощ, се покатери на седлото.

През целия път на връщане яздиха мълчаливо. Странните му думи ечаха в главата й. Какво ли имаше предвид и защо бе толкова докачлив? Тя не бе сторила нищо повече от това да разглежда свещените места на аборигените. Защо действията й и случката със скорпиона го вбесиха и го настроиха толкова войнствено?

Джени се намести на седлото. Не й харесваше начина, по който той я караше да се чувства толкова… Толкова какво? Притеснена? Виновна? Неловко? Тя въздъхна. Не можеше да опише въздействието му върху себе си и изпитваше безсилие, че не разбира защо.

Когато стигнаха до ливадата, Джени скочи от седлото. Гърбът и ръцете я боляха, а шестият й пръст беше притиснат от ботуша. „Следващия път ще си сложи старите ботуши вместо тези — реши унило. — И няма да излиза повече с Брет Уилсън. Една сутрин, прекарана с него, бе повече от достатъчна.“

— Благодаря ви — подметна хладно. — Надявам се, че не съм отнела много от скъпоценното ви време. Можете да се връщате на работа.

Последната забележка бе изключително злобна и тя мигновено съжали, че я изрече, но проклета да беше, ако тръгнеше да се извинява след грубиянското му поведение преди малко.

Брет пое юздите, разседла конете и тръгна. Единственият знак, че бе чул благодарностите й, бе отсеченото кимване.

Симон седеше в кухнята и пиеше чай. На лицето й бе изписано любопитство.

— Рано се връщате. Как мина разходката?

Джени хвърли шапката си на масата и седна. Усещаше стегнати и болезнени мускули, за които не бе подозирала, че съществуват, а кракът й пулсираше.

— Ездата беше чудесна, но не мога да кажа същото за компанията.

Симон застина с вдигнатия чайник в ръка.

— Да не сте се спречкали с Брет?

Джени кимна.

— Той е ужасен грубиян и аз няма да го търпя повече.

— Извинявай, мила, но не мога да повярвам. Какво стана?

— Нищо — отвърна кисело Джени. Сега спречкването й се стори детинско. Нямаше смисъл да говори за това.

— Може би тъкмо в това е проблемът — засмя се Симон и й наля чай.

Джени забеляза самодоволната усмивка на по-възрастната жена.

— Какво искаш да кажеш?

Симон отново се разсмя и погали Джени по ръката.