Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

— Нищо, мила. Абсолютно нищо. Все пак странно, че го намираш за груб. Брет обикновено е много мило момче. Един куп момичета дават мило и драго за една сутрешна езда с него.

— В такъв случай, Лорейн и другите могат да заповядат. Сещам се за сума неща, които бих предпочела да направя, отколкото да прекарам сутринта с Брет Уилсън.

— Чакай малко, Джени. Връзката на Лорейн с Брет съществува единствено във въображението на Лорейн. Брет не е поглеждал сериозно жена, откакто собствената му избяга.

Джени забеляза враждебното изражение в очите на Симон и се запита какво ли е направила Марлийн, за да предизвика подобно отношение.

— Тази жена водеше Брет за носа и получи това, което заслужаваше — заключи Симон.

— Какво имаш предвид?

Симон очевидно имаше слабост към Брет и смяташе, че той не е в състояние да стори зло и че никоя жена не е достойна за него.

— Според хорските приказки тя е певица в един бар в Пърт — обясни Симон със скръстени под пазвата ръце. — Аз обаче мисля, че мъжете не ходят там само за да я слушат как пее. — Тя направи пауза и сви устни. — Горкият Брет. Надяваше се, че се малката му хубава женичка ще му бъде вярна и ще напълни къщата му с деца. Сума ти поразии направи тази хубостница, докато живя тук. Не можеше да стои мирна. — Пазвата на Симон се разтресе от неодобрение. — Не се учудвам, че е толкова докачлив. Сигурно мисли, че всички жени са един дол дренки. Какво го е накарало да се забърка с Лорейн? Като я гледам, не е по-различна от Марлийн. — Симон сви рамене. — Тя е млада, привлекателна и достъпна. Един мъж си има своите нужди, Джени — а Брет е мъж като всички останали — но не мисля, че е опрял чак дотам. Лорейн греши, като си мисли, че може да го хване по този начин. След Марлийн той търси по-стабилна връзка.

Джени си спомни развълнуваното изражение на Лорейн и начина, по който тя се изчерви и оживи, когато Брет пристигна в Уолаби Флатс.

— Горката Лорейн — въздъхна Джени.

Мамчето изсумтя и добави с презрение:

— Не знам. Не искам да си хабя силите, за да я съжалявам. Имала е повече мъже, отколкото обедите, които ние двете с теб сме изяли.

Джени разбърка чая си.

— Двамата с Брет изглежда не можем да се разберем. След Питър, покойния ми съпруг, той ми се струва много неразговорлив и затворен. Дали не съм го разстроила по някакъв начин — това ли е причината?

Симон се разсмя.

— Не и по начина, който предполагаш, не.

Джени смръщи чело.

— Какво означава пък това?

Облото развеселено лице на Симон придоби сериозно изражение.

— Нищо, мила. Брет просто се страхува, че ще продадеш фермата и ще го оставиш на улицата без работа. През последните десет години той работи наистина много, за да доведе фермата до това състояние и ако се наложи да я напусне, това ще разбие сърцето му.

— В такъв случай е избрал много странен начин, за да ме впечатли — подметна Джени.

Симон не обърна внимание на репликата й.

— Това просто е начин да прикрие чувствата си. Мъжете тук са с глупави разбирания. Мислят си, че трябва да се показват силни и издръжливи. Моят Стан се връща от стригачницата, като се смее и шегува, сякаш няма никакви грижи. Само че понякога, когато знае, че не го вижда никой, плаче от силните болки в гърба.

Джени мълчаливо допи чая си. Поведението на Брет изведнъж стана по-разбираемо — грубостта служеше за прикритие на страха му. Той се опитваше да докаже, че Чаринга е място, което си струва да бъде задържано. Място, което той можеше да управлява добре. Нейното пристигане го бе притеснило — тя бе млада, отгоре на всичкото жена, и можеше да промени живота му.

Джени си припомни топлината на ръцете му върху гърба си и ударите на сърцето му, когато я дръпна към себе си, след като се опита да го удари. Имаше нещо в този миг — нещо, което за малко да пробие защитата му — нещо, което й бе познато. И все пак едва ли бе възможно.

— Симон, наистина съм много изморена след дългата езда. Благодаря за чая и затова, че си поклюкарствахме. Ще се видим по-късно.

— Добре. И за мен е време да започвам с приготовленията на вечерята.

Джени прекоси двора замислена над сутрешната езда. Магията на Чаринга вече я бе завладяла. Наближаваше времето, когато трябваше да вземе решение. „Но не още“ — помисли си тя. Беше въпрос на дни, но нямаше да позволи на Брет да й повлияе.

В кухнята бе прохладно и сумрачно зад спуснатите капаци. Джени погледна отворения сандък и роклята, която проблясваше меко на приглушената светлина. Въпреки че бе изтощена, знаеше, че е време да прочете следващия дневник.