Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

Докато си обличаше ризата, Брет мислено изброяваше нещата, за които искаше да поговори с нея. Имаше въпроси, на които искаше да получи отговор, но нито един от тях не му се струваше точен. Тя нямаше вид на жена, която би разбрала обичта на един мъж към земята. Беше разглезена гражданка, за която Чаринга представляваше само едно приключение и то скоро щеше да й омръзне.

Брет погледна към готварницата. Госпожа Сандърс държеше бъдещето му в ръцете си. Новите собственици вероятно нямаше да искат да плащат на управител, а ако решеше да остане, нямаше никакви гаранции, че ще го задържи на работа. Мисълта да напусне Чаринга му причиняваше болка — разбра, че мамчето имаше право. Единственият начин да си помогне поне малко беше да се държи любезно с нея, нещо, което при други обстоятелства не би било трудно, но тя, изглежда, държеше да го предизвиква постоянно. Имаше малък опит с градски жени и не знаеше как да се държи. Той нахлупи отново шапката си.

— Я се стегни — промърмори сам на себе си и тръгна да закусва.

Първия човек, когото видя, беше Джени. Невъзможно бе да не я забележи — беше вдигнала косата си така, че изящната й шия изпъкваше, както и очертанията на гърдите й под пъхнатата в джинсите риза. Той бързо извърна поглед, когато виолетовите й очи срещнаха неговите, и седна в най-отдалечения край на масата. Наля си чаша чай от грамадния чайник и сложи четири лъжички захар. Щеше да му е необходима енергия и издръжливост за времето, което щеше да прекара с нея.

— Добро утро, Брет. — Мама Бейкър сложи пред него чиния с месо, яйца и пържени картофи. — Това ще те подкрепи за ездата с госпожа Сандърс. Приготвила съм ви и храна за обяд.

Разговорите изведнъж секнаха и десетки заинтригувани погледи се втренчиха в него.

— Вероятно ще сме се върнали за обяд — измънка той и заби вилица в месото.

Мамчето, като че ли нарочно не обърна внимание на смущението му, сякаш искаше да влоши положението. С ръце на хълбоците, тя намигна на останалите.

— Както кажеш, но няма защо да бързаш да се връщаш.

Мъжете наоколо се развеселиха и взеха да се побутват един друг. Стан Бейкър сръга Брет с лакът.

— Май си загазил, приятел. Помни ми думата, синко. Щом жените започнат да кроят планове, без да ни питат, значи трябва да се стегнем.

Мъжете посрещнаха мъдрия съвет с одобрителни възгласи.

— Стига си дрънкал, Стан — измърмори Брет с пълна уста. — Остави ме да се нахраня спокойно.

— Номерът е да не се оставиш да те впримчат.

Стан продължи да дърдори, докато палеше лулата си и се обърна към публиката, за да сподели с тях удоволствието от шегата си.

Брет погледна към края на масата, където седеше Джени. Тя не показваше никакво съчувствие към положението му. Не и след разговора им тази сутрин. А когато стана, за да занесе чинията си в кухнята, има дързостта да му намигне.

Апетитът му изведнъж изчезна, той бутна настрани почти пълната чиния и запали, цигара. Джени и мама Бейкър го направиха за смях и въпреки че бе свикнал да бъде обект на подигравки — бе най-малкият от четирима братя — от опит знаеше, че нещата могат само да се влошат, независимо от първоначалните добри намерения. Мамчето щеше да съжалява за това. При първия удобен случай щеше да я дръпне настрана и да й каже да престане да го сватосва. Всяка година се повтаряше едно и също. Именно тя го бе запознала с Лорейн и още не можеше да се откачи от нея.

Той продължи да пуши и си наля още една чаша чай. Поне успяваше да държи Лорейн на безопасно разстояние и ако успееше да укрепи това положение, щеше да се предпази от нахалните й ръце. Реши да не налива още масло в огъня, като се втурне веднага след шефката, и продължи да пие бавно чая си.

Стан пускаше кълба дим от лулата си, а мършавите му гърди се тресяха от кашлицата, предизвикана от силния смях преди малко. Брет го погледна загрижено и се запита още колко ли години му остават. Сигурно бе около шейсетгодишен, но въпреки това — един от най-бързите стригачи в Нов Южен Уелс. Чудно как това слабо и прегърбено тяло не се изморяваше никога.

— Време е да вървя на работа — каза Стан, сложи димящата лула в джоба на връхната си дреха и стана.

— Мамчето ме преследва из цял Куинсланд, преди да ме впримчи и успя само защото аз й позволих — засмя се той. — Помни, синко, никога не показвай на жените, че искаш да те хванат — това им дава сила.

Брет погледна дима, който излизаше от джоба на Стан.

— Някой ден ще се подпалиш с тази проклета лула.