Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

— Няма нищо, Ник. Лорейн просто си изпусна нервите. Ще се оправи.

В следващия момент една пълна чаша с бира заля лицето и намокри ризата му.

— Не се дръж покровителствено с мен, копеле! — изкрещя тя.

Ник сграбчи ръката на дъщеря си. Той беше по-нисък от нея и слаб като вейка, но я надви.

— Какво ти казвах, момиче. Този мъж не се интересува от теб. Ще те омъжа за някой руснак, ще имате деца.

Лорейн го блъсна назад.

— Не искам да се омъжвам за някакъв проклет имигрант. Това да не ти е проклетата Москва. — Тя се врътна и токчетата й затракаха като кастанети по дървения под.

Николай сви рамене, наля си водка и я изпи наведнъж.

— Жени — въздъхна той. — Откакто майка й почина, това момиче ми създава само ядове.

Въпреки че беше целият в бира, Брет се развесели.

— Тя си прави каквото си иска, Ник, по това две мнения няма. Много съжалявам, че се разстрои така, но никога…

Николай го прекъсна, като махна с ръка и му наля водка.

— Знам, знам. Ти си добро момче, Брет, но не си за нея. Не се притеснявай.

Брет изпи водката наведнъж, после допи и бирата и нахлупи шапката си. Нямаше намерение да се запива с Ник. От опит знаеше, че това щеше да завърши със силно главоболие, което продължаваше с дни, а и организмът му вече бе преситен след запоите с Джон и Дейви.

— Ще се видим на надбягванията, приятелю.

Брет напусна хотела и се качи в камионетката. Сцената в бара го притесни. Съжаляваше, че Лорейн се разстрои толкова много, но не подозираше, че ще реагира по такъв начин. Шестото чувство му подсказваше, че се бе опарил, защото не бе забелязал, че си играе с огъня.

Щом Брет и останалите мъже заминаха, Джени и Рипър се завъртяха в еднообразно ежедневие. В спокойствието и самотата на Чаринга Джени почувства, че оздравителният процес е започнал. Имаше нужда от точно такова усамотение и от време, за да открие вътрешното равновесие. Трябваше да направи преоценка на живота си и на трагедията, която никога нямаше да забрави, да се справи с гнева си. Откри, че вече е в състояние да изследва гнева, да се дистанцира от него, да приеме, че е бил необходима част от възстановяването й и да го остави зад гърба си. Щеше да помни Питър и Бен през целия си живот и въпреки че спомените все още й причиняваха болка, тя осъзна, че е време да ги освободи да си вървят.

Дните си приличаха един с друг, сливаха се в плавна последователност, която й носеше спокойствие и вътрешна сила, необходими й, за да посрещне бъдещето. Сутрините прекарваше в скитане по полето и езда до зимните пасища, където наблюдаваше стадата и мъжете, които се грижеха за тях. Конете бяха зли и полудиви, а мъжете, които ги яздеха — жилави и безмилостни. Джени трескаво пресъздаваше върху листа бледата трева и сините планини, като се опитваше да улови движенията и скритата сила в тези природни картини.

Рипър подтичваше до нея. Когато се умореше да тича, Джени го пъхваше в дисагите, където той доволно седеше, а хладният ветрец развяваше ушите му. През горещите следобеди се разполагаха на верандата на хлад и Джени пренасяше направените сутринта скици върху платното. Работеше с бързина, и умение, непознати за нея до този момент, сякаш не разполага с достатъчно време, а някаква вътрешна сила я кара да не губи и секунда.

Есента си отиваше. Наближаваше зима. Рано сутринта тревата блестеше, нощите захладняха и Джени палеше готварската печка, като се сгушваше в стола пред нея, а Рипър се свиваше в краката й. Тя за пореден път се пренесе в света на Матилда.

Това беше най-дебелият дневник, който обхващаше най-много години от живота й. Почеркът бе по-уверен, отколкото в предишните дневници, изреченията бяха по-къси, сякаш Матилда не бе имала време да записва всички събития от онова бурно време.

1930 година донесе Голямата депресия в пустошта. Тя беше преминала през градовете, оставяйки жените и децата да се борят за оцеляването си и да получават социални помощи, докато мъжете им бродеха из страната. Тези скитащи мъже обикаляха, нарамили багажа си от ферма на ферма в търсене на храна и работа. Те представляваха парцалива армия от номади, които се стремяха към нещо, което съществуваше единствено в умовете им. Някакво вътрешно безпокойство ги тласкаше към неизвестното и те никога не се задържаха на едно място. Сякаш девствената чистота и огромните самотни пространства отвъд Влак Стъмп ги караха да предпочетат скитането пред живота в Сидни и околностите му.