Джоузеф Конрад - Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)

Джим ходеше назад-напред и в необятното мълчание крачките отекваха силно в ушите му, сякаш зрящите звезди им отговаряха с ехо. Очите му, блуждаейки по линията на хоризонта, жадно се вглеждаха в недостигаемото и не виждаха сянката на предстоящото събитие. Единствена в морето беше сянката на черния дим — тежко изхвърлян от комина, огромен вимпел, краят на който се губеше някъде нагоре. Двама малайци, мълчаливи и почти неподвижни, застанали от двете страни на кормилото, управляваха кораба; обкованият с мед край на колелото проблясваше в овалното петно светлина, която струеше от компасната будка. От време на време ръката с черни пръсти, която ту пускаше, ту отново стисваше въртящите се спици, се показваше в светлото петно; брънките на кормилните вериги тежко скриптяха в жлебовете на кормилното перо. Джим поглеждаше компаса, оглеждаше бягащия хоризонт, протягаше се така, че костите му изпукваха, а тялото му се извиваше бавно, обзето от чувство за собственото си благополучие; пълното спокойствие сякаш му бе придало мъжество и той нехаеше за това, какво би му се случило до края на неговите дни. Час по час лениво поглеждаше картата, закрепена с четири кабарчета за ниската трикрака маса, която стоеше недалеч от кормилото. На светлината на фенера с увеличително стъкло, завързак за един пилерс 15 15 Пилерс — вертикална дървена или метална стойка, която поддържа палубата на кораб. Б.пр. , листът хартия, който изобразяваше дълбочините на морето, леко сияеше; той беше също тъй гладък и равен, както блестящата повърхност на водата. Върху картата лежеше двойна линия за чертане на успоредни прави и един пергел; положението на кораба по обед беше отбелязано с малко черно кръстче, а правата линия до Перим 16 16 Перим — остров в Баб-ел-Мандебския пролив (между Индийски океан и Червено море). Б.пр. , прекарана с молив, обозначаваше курса на кораба — пътя на душите към святото място, към обещаното спасение, към вечния живот; моливът, докосвайки с острието си брега на Сомалия, лежеше кръгъл и неподвижен като гола мачта, доплавала в някакъв защитен от вятъра док.

„Колко гладко се движи корабът“ — помисли си удивен Джим, възприемайки с някаква благодарност великия покой на морето и небето. В такива минути той се отдаваше на мисли за доблестни подвизи; младежът обичаше тези мечти и мнимия успех на своите въображаеми подвизи. Те бяха най-хубавото в живота, неговата тайна истина, неговата скрита реалност. В тези мечти имаше великолепна мъжественост, очарование на неуловимото, те минаваха пред него като героична процесия, увличаха душата му и я опияняваха с божествено питие — безграничната вяра в себе си. Сякаш нямаше нищо, на което той не би могъл да устои. Тази мисъл така му хареса, че той се усмихна, загледан безгрижно напред; като погледна случайно назад, Джим видя бялата права ивица на килватера, прекарана по морето от кила на кораба — също тъй права, както черната линия, нанесена на картата с молива.

Кофите за пепел се удряха във вентилаторите на пещта и този металически звук му напомни, че наближава краят на неговата вахта! Той въздъхна с удоволствие, но в същото време изпита съжаление, че трябва да се раздели с това невъзмутимо спокойствие, което поощрява дръзкия полет на мислите му. Беше и малко сънен, усещаше приятна умора по цялото си тяло, като че ли всичката му кръв се бе превърнала в топло мляко. Капитанът безшумно се бе качил на мостика; пижамата му беше широко разтворена и разкриваше голите му гърди. Той още не беше се разсънил съвсем; лицето му бе червено, лявото око — полузатворено, дясното, мътно, бе глупаво втренчено; навел голямата си глава над картата, той сънено се чешеше по ребрата. Имаше нещо неприлично във вида на това голо тяло. Гърдите му, меки и силни, лъщяха, сякаш в съня си бе излял през порите всичката си мазнина. Той направи някаква професионална забележка с пресипнал и безжизнен глас, подобен на стържене на трион малко преди да пререже някаква дъска; гънката на двойната му брадичка висеше като торба, окачена под челюстта; Джим потрепна и отговори много почтително; но отвратителната месеста фигура, сякаш съзряна от него за пръв път в миг на просветление, завинаги се запечата в паметта му като въплъщение на всичко порочно и подло, което се таи в света, обичан от нас; то се таи в нашите сърца, на които поверяваме спасението си; в хората, които ни заобикалят; в картините, които се разкриват пред очите ни; в звуците, които достигат до слуха ни; във въздуха, който изпълва белите ни дробове.