Немецът от Нов Южен Уелс беснееше; той пухтеше като ауспухова тръба, а Джим, леко заинтригуван от това зрелище, с нетърпение чакаше кога ще може да слезе долу: последните десет минути на вахтата бяха досадни като пушка, която прави засечка. За тези хора нямаше място в света на героичните приключения, въпреки че те всъщност не бяха лоши момчета. Дори самият капитан… Но сега Джим изпита отвращение при вида на тази пъхтяща грамада от плът, която изпускаше бълбукащо мърморене — тъмен поток от мръсни ругатни; приятната умора обаче му пречеше да изпита активна неприязън към когото и да било. Не му беше до тези хора; той работеше рамо до рамо с тях, но те не можеха да го докоснат; дишаше с тях един и същ въздух, но беше друг човек… Дали ще се нахвърли капитанът върху механика?… Животът беше лек, а Джим беше твърде уверен в себе си — твърде уверен, за да… Чертата, която отделяше неговите размишления от сънливостта, стана по-тънка от паяжинна нишка.
Вторият механик незабелязано преминаваше към разсъждения за своите финанси и за своето мъжество.
— Кой е пиян? Аз? А, не, капитане! Работата не е в това. Би трябвало вече да знаете, че нашият старши не е особено щедър и дори врабец не би си позволил да напие, ей богу! Алкохолът никога не ми е действувал; още не са измислили такова питие, от което да се напия. Готов съм да пия с вас едновременно — вие пийте уиски, а аз — течен огън, ей богу, ще остана свеж като краставичка. Ако допуснех, че съм пиян, щях да се хвърля в морето — щях да свърша със себе си, ей богу! Щях да свърша! Още същата минута! А от мостика няма да се махна. Къде другаде ще подишам чист въздух в нощ като тази? Долу на палубата при оная сган? Дума да не става! И за какво да се страхувам от вас?
Немецът издигна тежките си юмруци към небето и ги разтърси, без да каже дума.
— Аз не зная какво е страх — продължаваше механикът с искрена убеденост. — Не се боя от прекрасната работа на това гнило корито. Щастие е за вас, че съществуват на света такива хора, които не треперят за своя живот… иначе какво бихте правили без нас — вие и тази вехта черупка с обшивка от амбалажна хартия… ей богу, амбалажна хартия! Добре ви е на вас, вие и от нея изкарвате доста пари — а какво да кажа за себе си? Колко получавам аз? Някакви нищожни сто и петдесет долара на месец! Нищо повече. Питам ви почтително — почтително, забележете това! — кой няма да зареже такава проклета работа? Пък е и опасна, ей богу! Но аз — аз съм един от онези смелчаци, които…
Той пусна перилата и размаха ръце, сякаш искаше нагледно да покаже мъжеството си; тънкият му глас пискливо ехтеше над морето; повдигна се на пръсти, за да подчертае по-силно фразата, и изведнъж падна по очи, сякаш някой го бе ударил изотзад с тояга. Като падаше, той извика: „Проклятие!“ След този вопъл настъпи за миг мълчание. Джим и капитанът едновременно залитнаха напред, но се задържаха на крака и като се почувствуваха отново устойчиви, с изумление погледнаха спокойната гладкост на морето. После погледнаха нагоре, към звездите.
Какво се бе случило? Машините си бумтяха глухо както преди. Да не би пък земята да бе спряла своето въртене? Те нищо не разбираха; и внезапно спокойното море, безоблачното небе им се сториха страховито несигурни в своята неподвижност, сякаш и морето, и небето се крепяха на самия край на пропаст. Механикът стана, изправи се в цял ръст и отново рухна на пода като някаква безформена купчина. Тази купчина заговори с глух, обиден глас:
— Какво е това?
Слаб шум, подобен на безкрайно далечен тътен на гръмотевица, тих звук — едва ли не само трептене на въздуха — отекна проточено и корабът потрепна в отговор, като че ли гръмотевицата бе проехтяла дълбоко под водата. Очите на двамата малайци на кормилото блеснаха към белите хора, но тъмните им ръце както преди стискаха здраво спиците. Острият корпус на кораба, устремил се напред, сякаш се повдигна с няколко инча по цялата си дължина, като че ли отстъпи пред нещо по-силно от него, после отново се отпусна надолу и пак неизменно продължи своята работа — да пори гладката морска повърхност. Той престана да трепери и изведнъж слабият тътен на гръмотевицата стихна, като че ли корабът бе пресякъл само някаква тясна ивица неспокойна вода и виещ вятър.
Около месец по-късно, когато в отговор на преките въпроси се опитваше чистосърдечно да разкаже за случилото се, Джим обикновено добавяше:
— „Патна“ премина през нещо така леко, както пропълзява змия през тояга.
Читать дальше