Джеймс Клавел - Вихрушка

— Тримата иранци, останали на борда, когато моторницата тръгна, искат веднага да бъдат откарани на брега. Казах им, че трябва да почакат. — После извика към машинното отделение да се подготвят за посрещането на ранените.

Касиги гледаше острова и резервоарите. Този нефт му беше дяволски нужен и островът трябваше да е безопасен. Но не можеше да направи нищо.

— Връщам се на брега — викна дьо Плеси и забърза към хеликоптера.

Скрагър беше вече на 206, отваряше задните врати.

— Какво правиш, Скраг? — попита го дьо Плеси.

— Мога да закрепя носилките на задните седалки. Ще стане по-бързо, отколкото да търсим специална платформа.

— Идвам с теб.

— Скачай вътре! — Двамата чуха шум и се обърнаха. Тримата иранци бяха притичали до хеликоптера и блъскаха по корпуса. Очевидно искаха да стигнат до брега с него.

Скрагър вече се бе настанил на пилотската седалка и пръстите му танцуваха по копчетата.

— Няма да стане. Трябва да откараме ранените, а тези могат да почакат. Сядай, приятелю — посочи той дясната седалка, после махна на иранците да се отдръпнат и извика: — Nah, ajaleh da ram — Не, бързам! — Беше един от малкото изрази на фарси, които знаеше. Двама от иранците се отдръпнаха покорно. Третият, Саид, се промъкна на задната седалка и започна да си закопчава колана. Скрагър му кимна към вратата да слиза. Мъжът не му обърна внимание и заговори бързо, усмихваше се насила и сочеше към брега.

Скрагър нетърпеливо му направи знак да слезе и натисна копчето за запуск на двигателя. Двигателят веднага изрева. Мъжът отново отказа и ядосано посочи към брега; гласът му потъваше в адския шум. За момент Скрагър си помисли: „Окей, защо пък да не го взема?“, после забеляза страха, изписан по лицето на мъжа, просмукания от пот комбинезон и в душата му се пробуди подозрение.

— Вън! — изкрещя той и се вгледа в иранеца по-внимателно.

Саид не му обръщаше внимание. Витлото над тях бавно се въртеше и набираше скорост.

— Нека да остане! — надвика го дьо Плеси. — По-добре да побързаме.

Внезапно Скрагър заряза двигателите, скочи, разкопча колана на Саид и с учудваща сила за толкова дребен мъж го сграбчи и го изхвърли от хеликоптера. Преди някой да разбере какво става, Саид пльосна на палубата почти в безсъзнание. Скраг събра ръцете си пред устата и извика към мостика:

— Хей, вие там долу! Касиги! Този тип твърде много бърза да стигне до брега — не беше ли преди малко под палубата? — И без да чака отговор, скочи обратно в пилотската кабина и натисна копчето.

Дьо Плеси го наблюдаваше мълчаливо.

— Какво съмнително видя у този човек?

Скрагър повдигна рамене. Преди двигателите да наберат пълна мощност, моряците бяха хванали Саид и другите двама и ги мъкнеха към мостика.

206 се понесе като стрела към брега. Двамата ранени бяха вече на носилките. Нагласиха ги бързо на задната седалка. Скрагър помогна на ранения французин да се качи на предната седалка — ръцете и китките на Бюло бяха бинтовани. Запушил носа си, за да не вдишва смрадта, Скрагър вдигна хеликоптера и отлетя обратно, приземявайки се като перушинка. Лекарят и медицинският персонал вече чакаха с готова кръвна плазма и морфин за подкожно инжектиране.

След секунди Скрагър отново се насочи към брега. След малко и последната носилка беше натоварена и той отлетя, за да кацне пак така внимателно. Докторът както миналия път чакаше с готова спринцовка и се спусна към носилката под въртящите се перки. Но този път не я използува, а сви рамене:

— Съжалявам! Този човек е вече мъртъв. — После с наведена глава забърза към операционната. Санитарите отнесоха тялото.

Скрагър завърши всички процедури, заключи машината, отиде до парапета и повърна в морето. Откакто преди години беше усетил миризмата на пилот в разбит горящ биплан, изпитваше постоянен ужас да не попадне в подобна ситуация. И сега не успя да понесе миризмата на изгоряла човешка кожа и коса. Избърса устата си, вдиша свеж въздух и благослови късмета си. На три пъти бяха прострелвали самолета му, два пъти беше горял, но всеки път се беше отървавал. Четири пъти беше падал, но бе спасил и себе си, и пътниците — два пъти над джунглата, един в гората, един път с горящ двигател.

— Но ми се размина — промърмори той. — Поне досега.

Чу стъпки. Обърна се и видя Касиги, който идваше по палубата с по една бутилка леденостудена бира „Кирин“ в ръце.

— Моля, заповядайте — каза Касиги сериозно и му подаде едната бира. — Изгарянията ми действат по същия начин. И на мен ми се повръщаше. Аз… отидох до операционната, за да видя как са ранените и… ми стана ужасно лошо.