Джеймс Клавел - Вихрушка

— Това ще е дяволски трудно.

— Да.

— Важно ли е?

— Да, важно е.

Касиги млъкна, сигурен, че Скрагър ще предложи някакво решение. На брега пожарът още бушуваше. Пристигналата пожарна кола пръскаше пяна върху пламъците. Видяха дьо Плеси — говореше нещо на Льогран.

— Слушай, приятелю — започна Скрагър. — Ти си важен клиент на дьо Плеси, нали? Той може да ти уреди чартър. Имаме един свободен 206. Всичките ни хеликоптери са договорени с „Иран Ойл“, но ако той се съгласи, за него не е проблем да уреди разрешение от въздушния контрол да те прекараме по крайбрежието — или ако успееш да получиш разрешение от емиграционните и митническите власти в Ленгех, може би ще успеем да те прекараме през Залива до Дубай или Ал Шаргаз. Оттам ще можеш да хванеш самолет за Абадан или Бандар-е Делам. Във всеки случай, приятелю, французинът може поне да ни даде начален старт.

— Мислиш ли, че ще го направи?

— Защо не? Ти си важен за него.

Касиги се замисли. Японците наистина бяха важни за дьо Плеси и той го знаеше. Но пък не можеше да забрави несправедливото увеличение от два долара за варел.

— Извинявай, какво каза?

— Попитах какво все пак ви накара да започнете проекта? Той е много далеч от Япония и няма да ви донесе нищо друго, освен неприятности.

— Една мечта. — Касиги понечи да запали цигара, но се сети навреме, че пушенето е разрешено само на определени места. — Преди единадесет години, през шестдесет и осма, Банджиро Киама, старши инженер, работещ в моята компания и роднина на нашия президент Хиро Тода, минал през петролните полета край Абадан. Било първото му пътуване в Иран и където и да отидел, виждал как горят бликащия природен газ. Споходила го внезапна мисъл: защо да не можем да превърнем този отпадъчен газ в нефтохимически продукти? Ние имахме технологията, експертизата и дългосрочни планове. Японските умения и пари се съчетаха с иранските суровини, които сега напълно се разпиляват! Блестяща идея — уникална и първа по рода си! Технико-икономическите проучвания и обосновка продължиха три години — прекалено дълго, макар че завистливите ни конкуренти твърдяха, че сме ги направи прекалено бързо, а в същото време се опитаха да откраднат идеите ни и да настроят другите срещу нас. Но планът на Тода се придвижваше добре и получихме необходимите ни три и половина милиарда. Разбира се, ние сме само част от концерна „Гиокотомо-Мицувари-Тода“, но корабите на „Тода“ ще превозват дела на Япония. Дела от продуктите, от които нашата индустрия отчаяно се нуждае! — „Ако изобщо завършим комплекса“ — помисли си той недоволно.

— И сега мечтата се превърна в кошмар, така ли? — попита Скрагър. — Мисля, че чух… май съобщиха, че проектът е надхвърлил планираните разходи.

— Враговете ни разпространяват всякакви слухове. — През постоянния шум от генераторите на кораба ушите на Касиги доловиха писъка, който очакваше — дори се учуди, че идва толкова късно.

— Когато дьо Плеси дойде на борда, ще ми помогнеш ли?

— Ще се радвам да го направя. Само дьо Плеси може… — Скрагър млъкна. Викът отново се чу. — Изгарянията сигурно причиняват ужасна болка.

Касиги кимна.

Нов проблясък привлече вниманието им към брега. Погледнаха натам. Пожарът вече беше почти овладян. Пак долетя писък, но Касиги не го чу, съзнанието му бе завладяно от Бандар-е Делам и от отговора до Хиро Тода, който трябваше да изпрати веднага по телекса. „Ако някой може да разреши проблема ни, това е Хиро Тода. Трябва да го реши — ако не го направи, аз съм съсипан, неуспехът му става мой.“

— Касиги-сан! — викна капитанът от мостика.

— Хай?

Скрагър чуваше виковете на капитана. Японският език дразнеше слуха му.

Касиги се задъха, после извика.

— Домо! — и забравил всичко останало, се обърна към Скрагър: — Бързо! — Втурна се към стълбите. — Иранецът — онзи, когото ти изхвърли от хеликоптера! Той е саботьор и е сложил взрив на танкера.

Скрагър го последва по стълбите, прескачайки по две стъпала наведнъж, хукна по коридора, после, по долната палуба и по следващата… Спомни си писъците. „Мислех, че идват от мостика, а не отдолу — каза си той. — Какво ли му правят?“

Настигнаха капитана и главния инженер. Двама разярени моряци блъскаха вцепенения Саид пред себе си. Сълзи течаха по лицето му, той трепереше и бръщолевеше несвързано, държеше с една ръка панталоните си. Спря, изстена и посочи крана. Капитанът приклекна, бръкна внимателно зад тръбата, после се изправи. Пластичният експлозив беше толкова малък, че едва покриваше дланта му. Часовниковият механизъм бе химичен — малко стъклено топче, здраво прикрепено към експлозива.