Джеймс Клавел - Вихрушка

— Изключи го — кресна той на фарси и го подаде на Саид. Иранецът се отдръпна и забръщолеви:

— Не може да се изключи! Трябва вече да е избухнал — не разбирате лииии!

Капитанът замръзна.

— Казва, че вече е трябвало да избухне!

Преди да успее да помръдне, един от моряците грабна експлозива от ръката му, дръпна Саид и го повлече по коридора към стълбата — на тази палуба нямаше люкове, но на следващата имаше. Най-близкият беше в ъгъла, здраво, затворен с метални гайки. Морякът блъсна Саид към него, закрещя му да отваря и започна да развърта едната гайка. Гайките издрънчаха на пода, щангата падна. Морякът рязко отвори люка. В този момент експлозивът избухна, взриви двете ръце и лицето му, откъсна главата на Саид и опръска с кръв преградата зад тях.

Взривът изтласка останалите назад, всички нападаха. Касиги стана пръв, приближи се до труповете и коленичи. Безмълвно поклати глава.

— Карма — промърмори капитанът в настъпилата тишина.

Техеран: 8,33 вечерта.

Том Локхарт остави Макайвър близо до офиса и подкара към дома си. Прибра се без инциденти, ако не се брояха виковете на ядосани полицаи и малко заобикаляне. Домът му беше чудесен мансарден апартамент в най-добрия жилищен квартал на града, сватбен подарък от тъста му. Шаразад го очакваше. Обви ръце около шията му, целуна го страстно, настани го пред камината и свали обувките му, после напълни чаша с вино, охладено точно според вкуса му. Каза, че вечерята ще бъде готова след минутка, изтича в кухнята и нареди на готвача и прислужницата да побързат, защото господарят се е прибрал гладен и уморен. Върна се при него и се отпусна в краката му, върху дебелия красив килим, обви с ръце коленете му и нежно го погледна.

— О, Томи, толкова се радвам, че си у дома! — каза тя сладко. — Днес и вчера ми се случиха толкова интересни неща, а теб все те нямаше!

Облечена в тънки персийски шалвари и широка блуза, тя му се стори страхотно привлекателна. След няколко дни щеше да навърши двайсет и три години, а той наближаваше четиридесет и две. Бяха женени преди година и оттогава насам той беше напълно омагьосан от нея.

Всичко почна преди малко повече от три години, по време на една вечеря в Техеран, организирана от генерал Валик, братовчед на баща й. Беше началото на септември, в края на лятната ваканция на английското училище. Жена му Дирдри беше в Англия заедно с дъщеря им и водеше активен живот. Току-що беше получил поредното й писмо, в което тя отново настояваше той да направи писмена молба до Гавалан за незабавен трансфер. „Мразя Иран, не искам да живея повече там, и двете с Моника искаме да си останем в Англия. Защо не помислиш за нас, вместо за проклетите си самолети и дваж по-проклетата си компания? Тук е семейството ми, тук са моите приятели, на Моника също. До гуша ми дойде да живея в чужбина, искам да имам свой дом някъде в околностите на Лондон, а дори и в самия град — в Пътни и Клапам Комън се продават чудесни места. Не мога да понасям чужденците и техните обичаи, повдига ми се от иранската храна, от мръсотията, жегата и студа, от отвратителния им език, от животинското им клечане и първобитни обичаи… от всичко! Време е да си подредим живота, докато все още съм млада…“

— Ваше превъзходителство?

Пред него се беше изправил усмихнат, безупречно облечен келнер. Носеше поднос с напитки, сред които преобладаваха безалкохолните. Голяма част от заможните мюсюлмани употребяваха алкохол у дома си, но много малко си го позволяваха на обществени места, макар че навсякъде се продаваха спиртни напитки, а хотелските барчета ги предлагаха в богато разнообразие. За разлика от Саудитска Арабия и някои от емиратите, тук чужденците можеха да пият спокойно, без да се опасяват, че ще бъдат наказани с камшични удари — както повелява Коранът.

— Благодаря — каза той и пое чаша бяло персийско вино, отглеждано по тези места от хилядолетия. Почти не обръщаше внимание на останалите гости. Неспособен да отхвърли депресията, Том съжаляваше, че бе приел да дойде на този прием вместо Макайвър, който по спешност замина за главната им база в Ал Шаргаз, разположен оттатък Залива. „Все някой от нас трябва да присъства, Том — беше му казал Макайвър, — а ти знаеш фарси…“ „Това е вярно — помисли си мрачно той, — но Мак би могъл да помоли за същото и Чарли Петикин…“

Наближаваше девет, вечерята все още не беше поднесена, той стоеше до една от вратите към градината и гледаше навън. Едни от гости бяха насядали върху красиви килими, опънати направо върху тревата, други стояха на малки групички под дърветата и около басейна, навсякъде светеха запалени свещи. Нощта беше безоблачна и топла, къщата, разположена в квартала Шемиран в подножието на планината, беше богата и просторна, приемът — съвсем като всички останали, на които го канеха, защото говори фарси. Иранците бяха облечени безупречно, жените бяха отрупани с бижута, край натежалите от храна маси се водеха светски разговори — за последната театрална премиера в Ню Йорк, за откриването на ски сезона в Сен Мориц, за цената на петрола, за това, което са направили Негово и Нейно Величество… Разговори, подправени с учтиви комплименти, зад които прозираше високата стена на иранското висше общество, която никой чужденец не можеше да пробие.