Джеймс Клавел - Вихрушка

Отговорът долетя до ушите му някак отстрани, сякаш го казваше друг човек:

— Само с най-прекрасната жена, която са виждали очите ми! — промълви на фарси той.

Лицето и леко почервеня, дългите клепачи се спуснаха над очите й. Той с отчаяние си помисли, че всичко отива по дяволите, но когато очите й се вдигнаха към лицето му, отново гледаха приятелски.

— Благодаря ви — прошепна тя. — Направихте щастлива една стара омъжена же…

Чашата се изплъзна от пръстите му, той се изруга наум и се наведе да я вдигне. Никой, освен нея не го забеляза.

— Вие сте омъжена?

Въпросът му прозвуча отчаяно, неволно се изплъзна от устните му. Защо да не е омъжена, по дяволите? Самият той е женен, има осемгодишна дъщеря и едва ли би трябвало да се разстройва толкова от този факт! „За Бога, наистина се държиш като идиот! — Изруга се той. — Наистина си полудял.“

После наостри слух и попита:

— Моля? Какво казахте?

— О, просто казах, че бях омъжена… Всъщност ще бъда омъжена още три седмици плюс два дни, Пакнури е името на съпруга ми… А моминското ми име е Бакраван. — Тя вдигна ръка, спря минаващия край тях келнер и взе чаша вино от подноса му.

— Сигурен ли сте, че се чувствате добре, капитане? — загрижено го попита тя и му подаде виното.

— О, да, да — тръсна глава той. — Пакнури ли казахте?

— Да. Негово височество емирът Пакнури беше стар, на петдесет години, близък приятел на баща ми. Мама и татко решиха, че ще е добре да се омъжа за него, а самият той се примири с факта, че съм слаба и не мога да се закръгля, колкото и да се тъпча с храна. Такава е била волята на Аллаха. — Тя сви рамене, после го заля с ослепителната си усмивка и той веднага се ободри. — Аз приех, разбира се, но поставих едно условие — ако след две години установя, че бракът не е за мен, той автоматически се прекратява. Церемонията се състоя точно на седемнадесетия ми рожден ден, същата вечер разбрах, че бракът не е за мен, и много плаках. Двете години изтекоха, за щастие без деца, изтече и още една, на която доброволно се съгласих… Моят съпруг й господар прие да се разведем и в момента се готви за нов брак. Вече съм свободна, но за съжаление доста стара…

— Как ще сте стара? — удивено я погледна той. — Вие сте по-млада дори от…

— О, не. Стара съм! — настоя тя, но очите й весело се смееха. Продължиха да разговарят, после Том предложи да поканят братовчед й и за миг застина от ужас при мисълта, че може би той е новият избраник на сърцето й. Двамата се впуснаха в лек разговор, в който активно се включи и Шаразад. Том научи, че баща й е известен търговец с широки връзки, а семейството им е космополитно. Майка й била болна, имала братя и сестри. Заминала да учи в Швейцария, но издържала само половин година там и се върнала в любимия Техеран. Тримата вечеряха заедно и Локхарт се почувствува толкова добре, че прие снизходително дори присъствието на генерал Валик.

Когато си тръгна, реши, че не може да се прибере у дома. Пое по планинския път за Дарбанд, където имаше множество кафенета, разположени сред прекрасни градини, на брега на бистър поток. Масите и диваните бяха разположени на открито, човек можеше да се храни, пие, а дори и да спи край тях. Той се отпусна по гръб на един диван и отправи поглед към безоблачното небе. Съзнаваше, че това, което мисли, е чиста лудост, но въпреки това знаеше, че ще преодолее всички препятствия и ще се ожени за тази жена.

И в крайна сметка успя, въпреки че преодоляването на препятствията се оказа жестока и тежка битка, която често го хвърляше в отчаяние.

— За какво мислиш, Томи? — попита го тя, отпуснала се в краката му на красивия килим, сватбен подарък от генерал Валик.

— За теб — с обич отвърна той, усещайки как нежното, й присъствие го освобождава от всички грижи. В хола беше приятно затоплено от пукащите пънове в камината, меката светлина на лампионите хвърляше златисти отблясъци по спуснатите завеси, многобройните възглавнички и красивия килим. — Всъщност непрекъснато мисля за теб — добави той.

— Прекрасно — плесна с ръце тя.

— Утре няма да пътувам за Загрос, отложих за вдругиден.

— О, чудесно! — усмихна се тя, прегърна коленете му и положи глава върху тях.

Той погали косите й.

— Каза, че си имала интересен ден…

— Да, и вчера, и днес. Ходих във вашето посолство и си взех паспорта, както ми каза…

— Отлично, вече си канадка!

— Не, скъпи, иранка съм… Ти си канадец. Но най-хубавото беше, че ходих и в Дошан Тапе — гордо добави тя.