Джеймс Клавел - Вихрушка

— Съвсем разумно.

— Утре тук ще кацне един 125, който ще вземе Джени, Мануела, теб и Азадех, затова иди да си приготвиш…

— О, скъпи, аз няма да заминавам, това не е необходимо. Азадех също… Ако има някаква опасност за нас, татко положително ще ни предупреди навреме… — Видя, че чашата му е полупразна и скочи да му налее още вино, после добави: — Тук съм в пълна безопасност.

— Мисля, че ще бъдеш в пълна безопасност само ако за известно време напуснеш Иран…

— Чудесно е, че проявяваш загриженост за мен, скъпи, но няма причини да заминавам. Утре ще попитам татко, ти също можеш да го сториш… — Къс полуизгоряло дърво пропука и отскочи към решетката на камината. Той понечи да се надигне, но тя вече беше там. — Аз ще го оправя, мили, ти си почивай, сигурно си уморен. Може би утре ще намериш време да отидем заедно при татко. — Ръцете й сръчно оправиха огъня, галабията и продължаваше да стои на облегалката на близкия стол. Тя забеляза погледа му и на лицето й се появи усмивка.

— Защо се смееш?

Вместо отговор, тя отново се усмихна, грабна дрехата и игриво изтича навън. Все още неспокоен, Локхарт отправи поглед в огъня и се опита да подреди аргументите си, тъй като не искаше да й се налага. „Ако трябва, и това ще направя — реши той. — Господи, колко неприятности се струпаха наведнъж! Чарли изчезна, Ковис е в руини, убиха Киаби, Шаразад се пъха в центъра на въстанието! Тя е луда — да се подлага на такъв риск! Ще умра, ако я изгубя! Господи, закриляй я, който и да си, където и да се намираш!“

Холът беше огромен. В далечния му край беше разположена масата, край която можеха да се хранят дванадесет души, но те рядко я използваха, тъй като предпочитаха да посрещат гостите си по ирански маниер — на пода, където постилаха голяма покривка и се настаняваха на възглавниците около нея. Рядко носеха обувки вътре, особено дамски с високи токове, които биха повредили дебелия килим. В апартамента имаше пет спални, три бани и два хола — вторият се намираше в другия край на жилището и обикновено го използваха поотделно: тя да приема приятелките си, а той — за делови разговори.

Живееха щастливо, той нямаше нищо против роднините й. Освен това баща и държеше на уговорката им в навечерието на сватбата — в продължение на три години Том да се придържа към иранския начин на живот, а след това да реши дали да напусне страната, със или без Шаразад. „Дотогава, с помощта на Аллаха и неговия Пророк, ще притежаваш достатъчно опит, за да направиш правилен избор, ще имаш синове и дъщери, защото макар и слаба като европейка и разведена веднъж, дъщеря ми е съвсем здрава и нормална жена“ — каза му любезно баща й, влиятелният Яред Бакраван.

— Тя все още е много млада — отвърна му Локхарт. — Може би ще решим, че е твърде рано за деца.

— Никога не е рано — остро отвърна баща и. В свещената книга го пише съвсем ясно — жената трябва да има деца, домът и има нужда от тях. Без деца жената се променя и става нещастна. Това е най-сериозният проблем за любимата ми дъщеря Шаразад. Някои неща от модерния живот одобрявам, но други не мога да приема.

— Но ако ние двамата стигнем до решението, че все още е рано…

— Такова решение тя не може да взема! — смаяно го погледна Яред Бакраван, дребен закръглен мъж с бяла коса, още по-бяла брада и твърди очи. — Дори обсъждането на подобен проблем с нея е немислимо! Ако не се научиш да мислиш като иранец, бракът ви няма да трае дълго. А дори и няма да започне както трябва. Да не би ти да не искаш деца?

— Искам ги, разбира се. Но…

— Добре, тогава въпросът е приключен!

— Но нали имам правото да решавам дали да имам деца, или не, докато текат трите години на нашето споразумение?

— Глупости! Ако ти не искаш…

— Искам, ваше благородие!

— Добре тогава — промълви с неудоволствие възрастният мъж. — Можеш да избираш в продължение на една година, но само ако се закълнеш в Бога, че наистина искаш деца! Главата ти е пълна с глупости, сине мой! С помощта на Аллаха те трябва да се стопят като сняг, паднал върху пясъка на пустинята! А жените винаги имат нужда от деца…

Локхарт се усмихна наум. Този чудесен старец би сключил сделка със самия Аллах, насред райските градини! И защо не? Такава е съдбата на целия му народ. „Но какво ще му кажа след няколко дни, когато изтича тази първа година? — запита се той. — Искам ли наистина бремето на децата? Не, все още не, макар че Шаразад очевидно е готова на това. Разбира се тя прие без възражения решението ми, но положително не го одобрява.“