Джеймс Клавел - Вихрушка

— Сигурен съм, че ще го направиш. Но това е подарък за теб, а не за нея!

— Все пак предпочитам да е обрат…

— Мъжът е господар на дома по волята на Аллаха — остро го прекъсна Яред Бакраван. — Ако домът не е твой, ти не можеш да бъдеш господар в него! Настоявам за това! Ако продължаваш да упорстваш, бракът ти с Шаразад е свършен още преди да е започнал! Виждам дилемата, пред която те поставя твоето западно възпитание, синко. Макар че не я разбирам. Тук е Иран, а иранският начин на живот изисква едно семейство да се грижи за друго…

Останал сам в просторния хол, Локхарт бавно поклати глава. „Всичко това е истина и аз съм я приел заедно с приемането на Шаразад — помисли си той. — Но този проклетник Валик ми хвърли всичко направо в лицето и ме накара да се почувствувам мръсен. Мразя го! Мразя всичко това, което не съм купил със собствени пари! Зная, че единственият подарък, който мога да предложа на Шаразад, е свободата. Свободата, която не би могла да получи по никакъв друг начин, а ако се наложи — и живота си. Слава Богу, че вече е канадска гражданка и може да напусне тази страна, когато пожелае.

Не се заблуждавай — упрекна се мислено той. — Тя е иранка и винаги ще си остане такава. Нима може да се чувствува у дома си във Ванкувър с вечните му дъждове, без приятели, без нищо, което да й напомня за Иран?

Но днес проблемът е друг. Техният Иран, Иран на шаха, си отиде завинаги. Дори новият да е по-добър, за тях това няма да има никакво значение. Ще трябва да се приспособяваме. Аз говоря фарси, тя е моя съпруга, Яред е влиятелен човек. Ако се наложи временно да заминем, няма да има проблеми. Бъдещето все още не е толкова мрачно, аз я обичам лудо и благодаря на Бога, че я имам…“

Огънят гаснеше. В ноздрите му нахлу приятната миризма на горено дърво, примесена с едва доловимия аромат на нейния парфюм. Възглавниците все още пазеха формите на телата им. Душата го заболя за нея, въпреки че беше не само задоволен, но направо пресушен. „Тя наистина е една от хуриите — добрите ангели на рая — сънливо си помисли той. — Аз съм омагьосан от нея и това е чудесно! Дори още тази вечер да умра, ще умра щастлив, защото знам какво е да бъдеш в рая. Тя е прекрасна, Яред също… След известно време ще ми народи също така прекрасни деца…

Семейството е над всичко, едно семейство помага на друго! Това наистина е железен закон в тази страна, затова ще трябва да направя всичко, което Валик иска от мен, независимо дали ми харесва, или не. Трябва да го направя, баща й вече ми даде да разбера, че някои неща просто са задължителни…“

Изгорелият пън пропука за последно, огря за миг лицето му, после изгасна съвсем.

— Какво толкова важно има в няколко сандъка с резервни части и шепа риали? — попита огъня той.

Но огънят не му отговори.

Табриз Едно: 7,12 сутринта.

Чарли Петикин спеше дълбоко. Завит с тънко одеяло, със завързани ръце, той лежеше върху дюшек, хвърлен направо на пода. Разсъмваше се и беше страхотно студено. Не му дадоха газова печка и го заключиха в онази част от бунгалото на Ерики Йоконен, която се използваше за склад. По стъклото на малкото прозорче се беше образувала тънка корица лед, от външната страна имаше решетка, отрупана със сняг.

Той отвори очи и стреснато се изправи. В първия момент не можа да се ориентира, после паметта му се избистри. Облегна се на стената, усещайки болки в цялото си тяло.

— Проклета история! — промърмори той и се опита да разкърши рамене. После тромаво повдигна вързаните си ръце и се помъчи да разтърка лицето си, усещайки мръсотията по него. Наболата му брада сивееше. Мразеше да е необръснат.

„Днес е понеделник. Дойдох тук в събота на залез-слънце, а вчера ме заловиха. Мръсници!“

В събота вечерта около бунгалото се чуваха обезпокоителни шумове, за момент той беше абсолютно сигурен, че долавя приглушени гласове. Угаси осветлението, дръпна резето и внимателно надникна от прага със сигналния пистолет в ръка.

Очите му внимателно огледаха мрака. Стори му се, че на тридесетина метра долавя някакво движение, друго — малко по-нататък.

— Кой е там? — извика той и гласът му прокънтя странно в тъмната нощ. — Какво искате?

Не получи отговор. Миг по-късно долови ново движение. Къде? На тридесетина метра, беше му трудно да определи разстоянието в мрака. Ето, още веднъж. Човек ли е това, или животно? Какво е… ето там, под големия бор!

— Хей ти, там под дървото! Какво искаш?