Джеймс Клавел - Вихрушка

Петикин забеляза, че двамата войници отстъпиха назад и заеха отбранителна стойка с лице към пътя. Натисна бутона за стартиране на двигателите и витлото се завъртя. Усети, че му олеква — едва ли щеше да има саботаж, щом „Смит“ бе на борда с него.

— Излитаме — извика той в микрофона за вътрешна връзка, натисна руля и хеликоптерът рязко набра височина над тесния планински проход.

— Много добре похвали го Ракоци. — Вие сте отличен пилот. — После небрежно остави автомата на коленете си, с дуло, насочено към Петикин. — А сега ще ви помоля да не проявявате прекалено майсторство.

— Ако не сложите предпазителя, изобщо няма да летя! — предупреди го Петикин.

Ракоци се поколеба, после щракна предпазителя.

— Прав сте, опасно е по време на полет.

На височина двеста метра Петикин премина в хоризонтален полет, после рязко започна да се спуска надолу, обратно към базата.

— Какво правите?

— Забравих да си взема някои неща — отвърна пилотът. Разчиташе единствено на факта, че макар и да познава кабината на хеликоптера, Смит очевидно не може да лети. Иначе нямаше да прибягва до услугите му. Очите му внимателно опипваха околността — опитваше се да открие причината за нервността на пътника си. Летището изглеждаше непроменено, но на пресечката между главното шосе за Табриз и пътя за базата се виждаха два камиона, които бавно пълзяха към нея. От тази височина лесно можеше да определи, че са военни.

— Ще кацна, за да видя какво искат — рече Петикин.

— Ако го сторите, ще ви струва много скъпо — спокойно и без сянка от притеснение отвърна Ракоци. — Моля ви да вземете курс към Техеран, като не забравите да кацнете в Бандар-е Пахлави.

— Как е истинското ви име?

— Смит.

Петикин не настоя повече, направи един кръг над базата и пое над пътя за прохода, който криволичеше в югоизточна посока. Вече знаеше, че трябва внимателно да изчисли времето, тъй като някъде по пътя положително щеше да му се удаде благоприятна възможност.

Техеран: 8,30 сутринта.

Том Локхарт промъкваше стария си ситроен сред развалините от нощните боеве, опитвайки се да поддържа посока към Галег Морги. Утрото беше мрачно и мразовито и той вече закъсняваше, макар да беше тръгнал още на зазоряване.

Минаваше край трупове, над които виеха оплаквачки, край изгорелите скелети на коли и камиони, които още пушеха. По улиците все още се трупаха въоръжени мъже, имаше барикади и той беше принуден да заобикаля отдалеч. Вече почти всички мъже носеха зелените ленти на Хомейни; освен тях по улиците почти не се мяркаха хора. Непрекъснато го задминаваха полицейски автомобили, които свиреха с клаксоните си да им даде път и го ругаеха. Той също ругаеше, забравил, че ако стигне летището, ще трябва да се изправи пред нова дилема.

Рязко нави волана, за да избегне някаква летяща срещу него в забраненото платно кола. После пое въздух и отправи една сочна ругатня към Техеран, Иран, генерал Валик и всички останали, но от това не му стана по-леко.

Небето над главата му беше мръсносиво, в колата беше студено. Никак не му се искаше да напусне топлото си легло и останалата в него Шаразад, въпреки това се надигна още при първото иззвъняване на будилника.

— Нали нямаше да заминаваш, скъпи? — промърмори сънено Шаразад. — Нали каза, че ще тръгнеш утре?

— Мисля, че ще се наложи да направя един извънреден полет — отвърна той. — Валик го поиска, но първо трябва да се видя с Мак. Ако тръгна, ще отсъствам само няколко дни. Ти спи, скъпа.

Избръсна се, облече се набързо, изпи чашка кафе и излезе. Навън беше още тъмно, леденият въздух беше пропит с миризма на изгоряло. Някъде далеч се водеха боеве, тракането на автоматите се чуваше съвсем ясно. Изведнъж го обзе тежко предчувствие.

Макайвър живееше само на няколко преки от дома му. Локхарт се изненада, като го завари напълно облечен.

— Здравей, Том, влизай. Разрешението за полета дойде чак след полунощ, донесоха го на ръка. Валик наистина има власт, защото аз бях сигурен, че никога няма да го получим. Искаш ли кафе?

— Благодаря. Ти снощи видя ли се с него?

— Да — отвърна Макайвър и го поведе към кухнята. Кафето изпускаше приятен аромат; от Джени, Паула и Ногър Лейн нямаше следа. Макайвър напълни чашата му.

— Валик каза, че е говорил с теб и ти си приел да извършиш чартъра.

— Казах му, че ще го изпълня, след като разговарям с теб и след като получим разрешението — изръмжа Локхарт. — Къде е Ногър?