Джеймс Клавел - Вихрушка

„Какво ли прави сега Дюк? — запита се той. — Късметлия копеле! Седи си на сигурно място в Ковис с Мануела до задника и хич не му пука!“ Замисли се за нея и Старк, после се замита къде ли са Ерики и Азадех, кои са всъщност капитан Рос и хората му. Безспорно и те са спасители като него. В този живот човек несъмнено трябва да разчита на спасители — на онези типове, които се появяват точно навреме и без видими причини, но благодарение на тях изскача шансът да се отървеш от нещастие или смъртна опасност. Дали се появяват в отговор на тайните ни молитви? Попаднал в безизходица, всеки се моли, дори и да не е на Бога. Но Бог има много имена…

Спомни си думите на Сомс, стария служител в посолството: „Чарли, никога не забравяй думите на пророк Мохамед — Аллах има три хиляди имена. Хиляда от тях знаят ангелите, други хиляда — пророците. Триста могат да се открият в Тората — Стария завет, други триста в Забур — псалмите на Давид, триста в Новия завет и деветдесет и девет — в Корана. Това прави общо две хиляди деветстотин деветдесет и девет имена. Едно-единствено име Аллах крие. На арабски то се нарича «Изм Аллах алазам» — Най-великото име на Бога. Всеки читател на Корана се натъква на него, без да го забележи. Мъдър е този Господ, а?“

„Сигурно — съгласи се Петикин, — ако наистина го има.“ После потръпна от болки и студ.

Малко преди обяд Ракоци и двамата войници отново се върнаха. За негово огромно смайване Ракоци любезно му се усмихна, помогна му да се изправи и развърза ръцете му.

— Добро утро, капитан Петикин — любезно поздрави той. — Съжалявам за грешката, която допуснахме. Моля, последвайте ме. — После се насочи към хола, където димяха чаши с кафе. — Чисто ли го пиете, или го предпочитате по английски — с мляко и захар?

Петикин разтриваше китките си и напразно се опитваше да разсъждава трезво.

— Какво става? Затворникът получава прощална закуска, а?

— Не ви разбирам.

— Няма значение — отвърна Петикин и изпитателно го погледна. — С мляко и захар, моля.

Кафето беше чудесно и бързо го ободри. Той си наля втора чаша и вдигна глава:

— Значи грешка, а?

— Да. Аз, хм… проверих това, което казахте, и всичко се оказа истина. Аллах е велик. Можете незабавно да се върнете в Техеран.

Гърлото на Петикин се сви от неприятно предчувствие. Твърде лесно свалиха обвиненията си срещу него!

— Трябва ми гориво — преглътна той. — Тук резервоарите са празни, всичкото гориво е източено.

— Машината ви вече е заредена, аз лично контролирах операцията.

— Вие познавате хеликоптерите? — учуди се Петикин, питайки се защо ли събеседникът му е толкова нервен.

— До известна стенен.

— Извинете, но аз не зная името ви.

— Смит — усмихна се леко Ракоци. — Мистър Смит. А сега ще ви помоля да тръгвате. Веднага.

Петикин намери пилотските си боти и ги обу. Мъжете мълчаливо го наблюдаваха. Всички бяха въоръжени със съветски автомати. На масата до вратата беше сакът му, до него документите. Паспорт, виза, работно разрешение, пилотски билет, заверен от иранското управление по въздухоплаване. Опитвайки се да прикрие смайването си, той внимателно провери дали всичко е тук, после пъхна документите в джоба си. Понечи да се доближи до хладилника, но единият от войниците се изпречи на пътя му.

— Гладен съм — поясни Петикин и подозренията му отново се събудиха.

— В хеликоптера сме ви оставили за ядене. Моля, последвайте ме.

Чистият въздух погали ноздрите му; денят беше студен, но хубав, небето синьо, без нито едно облаче. Далеч на запад се трупаха сиви облаци, натежали от сняг. На изток беше чисто. Гората наоколо весело блестеше, снегът беше ослепително бял. Пред хангара чакаше неговият 206 с внимателно почистено предно стъкло. Вътре нищо не беше пипано, само куфарчето с картите беше поставено в страничната ниша, а не на седалката, където обикновено го държеше. Петикин въздъхна и внимателно се зае с предполетните проверки.

— Моля ви да побързате — рече Ракоци.

— Да, разбира се — кимна Петикин и се направи, че бърза. Но на практика не пропускаше нищо, изострените му сетива бяха готови да открият дори и най-малката следа от саботаж. Гориво, масло, налягане… Нарастващата нервност на иранците просто можеше да се пипне с ръка. Базата беше все така пуста, в хангара се виждаше тъпия нос на 212, край крито лежаха частите на разглобения му мотор. Резервните части, които беше донесъл, бяха на близката пейка.

— Вече сте готов — заповеднически изрече Ракоци. — Качвайте се, ще заредите с гориво в Бандар-е Пахлави, както обикновено. — После се извърна към другите двама, прегърна ги и се намести на дясната седалка. — Включвайте двигателите и веднага отлитайте! Аз идвам с вас в Техеран! — Колената му стиснаха автомата, ръцете му акуратно закопчаха предпазния колан и захлопнаха вратичката. После Ракоци взе окачените над главата му слушалки и си ги постави. Движенията му издаваха добро познаване на пилотската кабина.