Джеймс Клавел - Вихрушка

Отново не получи отговор; беше му трудно да определи дали е човек, или не. Ядосан и малко уплашен, той се прицели и дръпна спусъка. Трясъкът проехтя като гръмотевица, ехото се блъсна в околните планини. Яркочервената звезда на ракетата се насочи към дървото, рикошира сред водопад от искри и засъска в снега. Той зачака.

Нищо не се промени. До слуха му продължаваха да долитат обичайните горски шумове, покривът на хангара проскърцваше под напорите на вятъра, който поклащаше върховете на дърветата и отронваше снега от клоните. Петикин ядосано потропа с измръзналите си крака, зареди отново пистолета, после затвори вратата и включи осветлението.

— Остаряваш и се превръщаш в истерична жена! — изруга се той, после тръсна глава и добави: — Глупости! Мразя тишината, мразя да бъда сам, мразя снега и студа, мразя страха, който ме обзе сутринта в Калег Морги! Но ако не беше младият Рос, онова копеле от САВАК сто на сто щеше дами види сметката!

Провери дали вратата е добре затворена, после дръпна пердетата на прозорците и си наля голяма чаша водка, добави и малко замразен портокалов сок, който откри във фризера. Настани се пред огъня и се опита да направи равносметка, на положението. За закуска имаше яйца и беше въоръжен. Газовата камина работеше добре, не след дълго вътрешността на бунгалото приятно се затопли и той се почувствува по-добре. Преди да си легне, провери още веднъж ключалките. Остана доволен, свали пилотските си боти и седна на леглото. Скоро заспа.

На сутринта нямаше и следа от нощните му страхове. След закуската от пържени яйца и препечен хляб Чарли оправи бунгалото, облече измачканите си пилотски дрехи, отвори вратата и… навряха под носа му един автомат, шестима бунтовници го изтикаха обратно в стаята и разпитът започна, за да продължи с часове.

— Не съм шпионин, не съм американец — отвръщаше на въпросите им той. — Англичанин съм.

— Лъжец! В документите ти пише, че си от Южна Африка! Или и те са фалшиви, а? — Водачът на групата, представил се като Фьодор Ракоци, беше висок, здрав мъж, по-висок и по-възрастен от останалите, със студени кафяви очи. Говореше английски със силен акцент. Въпросите, влудяващо еднообразни, продължаваха да се сипят. — Откъде идваш, как се казваш, кой е началникът ти в ЦРУ, кой е свръзката ти тук, къде е Ерики Йоконен?

— Не зная. Петдесет пъти ви повторих, че не зная! Когато кацнах снощи на залез-слънце, тук нямаше никого. Изпратиха ме да го прибера заедно със съпругата му. Викат ги в Техеран по работа.

— Лъжец! Те избягаха още преди две нощи! Защо ще бягат, ако са знаели, че идваш да ги прибереш?

— Вече ви казах — те не знаеха, че идвам. Защо да бягат от мен? Къде са Дибъл и Арбъри, нашите механици? Къде е Даяти, нашият мениджър, къде е…

— Кой е агентът ти в Табриз?

— Нямам никакъв агент. Аз съм английски гражданин и настоявам да ме свържете с нашия консул в Табриз! Настоя…

— Враговете на народа не могат да настояват нищо! Не могат да искат дори милост. По волята на Аллаха се намираме в състояние на война, а по време на война загиват хора!

Разпитът продължи цялата сутрин. Прибраха всичките му документи, включително паспорта с жизненоважната изходна виза и разрешението за пребиваване — въпреки неговите протести. После го вързаха и го хвърлиха в този килер, заканвайки се да го разстрелят на място, ако се опита да избяга.

По-късно Ракоци се върна, придружен от двама войници.

— Защо не каза, че си докарал резервни части за 212?

— Не сте ме питали! — ядосано отвърна Петикин. — Кой, по дяволите, сте вие? Върнете ми документите и ме свържете с английския консул. И махнете тези въжета от ръцете ми, дявол да ви вземе!

— Не богохулствай, защото Аллах ще те накаже! На колене! Искай прошка от Аллаха! — Нахвърлиха се върху него и насила го накараха да коленичи. — Искай прошка!

Той се подчини, кипящ от омраза.

— Можеш ли да управляваш 212, след като летиш на 206?

— Не — отвърна той и бавно се изправи на крака.

— Лъжец! В книжката ти пише, че можеш! — Ракоци хвърли документите на масата и попита: — Защо ме лъжеш?

— Има ли някакво значение? И без това не вярвате на нищо, което казвам. В книжката ми действително пише, че мога да летя на 212, да не би да си въобразявате, че съм забравил, че е у вас.

— Комитетът ще те съди! — заканително поклати глава Ракоци и Петикин усети как гърбът му настръхва от ужас.

После го оставиха сам.

Привечер му донесоха ориз и малко супа и отново излязоха. През нощта почти не мигна, а сега, с първите мигове на настъпващия ден, изведнъж разбра, че е напълно безпомощен. Веднъж вече беше изпадал в подобно положение. Свалиха го над виетнамските джунгли, партизаните го плениха и по бързата процедура го осъдиха на смърт. Но другарите му от ескадрилата не го забравиха, върнаха се с няколко бойни хеликоптера, натоварени със зелени барети, опожариха селото и избиха всичките му обитатели. „Никога не залагай на смъртта, докато още дишаш, приятел — посъветва го младият американец, който командваше ескадрилата. — Само така ще можеш да спиш спокойно!“ Конроу Старк, така се казваше командирът, а ескадрилата му се състоеше от смесени канадско-американски екипажи, сред които имаше и няколко англичани. Базата им се намираше в Да-Нанг, на милион мили оттук…