Джеймс Клавел - Вихрушка

— О, да, зная, мистър дьо Плеси. Долу в Австралия и аз предпочитам „Фостърс“.

— Често ли ходите там? — попита Скрагър.

— О, да. Австралия е един от главните източници на всякакви суровини за Япония. Моята компания притежава много товарни кораби за въглища, желязна руда, жито, ориз, соя — отвърна Касиги. — Внасяме огромно количество от вашия ориз, макар че голяма част от него отива за производството на националната ни напитка саке. Опитвали ли сте саке, капитане?

— Да, да, опитах го един път. Прилича на греяно вино… не ми е по вкуса.

— Съгласен съм — каза дьо Плеси, после бързо добави: — Освен през зимата. Започнахте да разказвате за Австралия.

— Много ми харесва тази страна. А и най-големият ми син е в университета в Сидни и от време на време го посещаваме. Австралия е чудесна страна — толкова голяма, богата, толкова празна.

„Да — помисли си Скрагър мрачно, — празна, защото само чакате да я напълните с вашите милиони работни мравки! Благодаря на Бога, че сме на няколко хиляди мили от вас и че САЩ никога няма да позволят някой да ни заграби земята.“

— Глупости! — беше му казал Макайвър в приятелски спор, когато той, Дънкан и Петикин преди две години бяха на едноседмична почивка в Сингапур. — Ако някога в бъдеще Япония избере подходящ момент, да кажем, докато САЩ се занимават с Русия, Щатите няма да могат да направят нищо, за да помогнат на Австралия. Мисля, че просто ще се споразумеят и…

— Тоя мръсник Дънкан си е загубил ума, а, Чарли? — възмути се Скрагър.

— Прав си — съгласи се Петикин. — Просто те бъзика.

— Не, не го бъзикам. Истинският ви защитник е Китай. Каквото и да стане, Китай ще е винаги насреща. И само Китай винаги ще може да спре Япония, ако въобще някога Япония се милитаризира и стане достатъчно силна, за да тръгне на юг. Господи, Австралия е най-чудесното място в целия тихоокеански район, ковчегът със съкровищата на Тихия океан, но никой от вас, негодници, изобщо не прави никакви планове и не използува главата си. Всичко, което ви трябва, са трите дни отпуск седмично, повече заплата за по-малко работа, безплатно обучение, безплатни медицински прегледи, безплатни осигуровки и някой друг негодник да ви защитава — вие сте по-лоши от бедната стара, проклета Англия, която не получи нищо! Истина ви…

— Получихте нефта на Северно море. И това ако не е дяволски късмет…

— Бедата е, че вие, проклети австралийски идиоти, си мислите, че задникът ви е спестовна касичка.

— Седни, Скраг! — викна Петикин. — Нали се разбрахте да не се биете? Веднъж го направихте, но по приятелски. Само се опитай да удариш Мак, когато не е гроги, и ще те изнесат с краката напред. Може да има високо кръвно, но ще те просне като нищо.

— Аз да ударя това копеле Дънкан? Сигурно се шегуваш, приятелю. Не се занимавам с негодници…

Скрагър се усмихна при спомена за това най-голямо от всички запивания. „Сингапур е чудесно място“ — помисли си той, после отново насочи вниманието си към кораба. Сега, нахранен и много доволен, че товаренето беше завършило, се чувствуваше по-добре.

Вечерта беше великолепна. Високо в небето мигаха навигационните светлини на самолет, насочил се на запад, и за момент Скрагър се запита къде ли ще кацне, какъв е и колко пътници има на борда. Хората на лодката вече почти бяха отвинтили тръбата. Щом я измъкнеха на борда, корабът можеше да потегли. В зори „Рикомару“ щеше да бъде в Ормузкия пролив, а той щеше да излети и да се завърне в Ленгех с дьо Плеси.

Внезапно забеляза, че няколко души бягат от полуосветения помпен агрегат на брега. Вниманието му се съсредоточи върху тях.

Последва малка експлозия, после лумна пламък — нефтът се подпали. Всички на борда гледаха ужасени. Пламъците започнаха да се разпространяват, на брега се чуха викове — на ирански и френски. Хората побягнаха от бараките и зоната на резервоарите. Внезапно в тъмнината затрака автоматично оръжие, последва ужасен трясък. По високоговорителя на кораба се чу гласът на капитана:

— Всички по местата!

Хората на лодката удвоиха усилията си, ужасени, че по някакъв начин огънят може да се пренесе по тръбата и да ги вдигне във въздуха. Щом успяха да се откачат, иранците бързо скочиха в моторната си лодка и избягаха — бяха си свършили работата. Френският инженер и японските моряци хукнаха по мостчето, затрополиха по палубата, задърпаха тръбата на борда. Екипажът бързо зае позиции при аварийна ситуация — някои слязоха в машинното отделение, други се пръснаха по мостика, трети застанаха на основните проходи. За момент тримата иранци, направляващи потока на горивото в различните части на танкера, останаха сами, после се втурнаха към палубата.