Джеймс Клавел - Вихрушка

— Тези негодници говореха наистина сериозно — започна Макайвър сърдито. — Три дни? Не мога да не отида в офиса цели три дни!

— Да. И какво сега? — Локхарт погледна в огледалото за обратно виждане. Младежите бяха завили зад първия ъгъл, стояха там и ги наблюдаваха. — По-добре да тръгваме. Ще се видим в твоя апартамент — добави той бързо.

— Да, но утре сутринта, Том, сега нищо не можем да направим.

— Но аз исках да се върна в Загрос — трябваше да тръгна днес.

— Знам. Остани и утре. Иди вдругиден. Ногър може да направи чартъра, ако дойде разрешението, в което се съмнявам. Ела към десет.

Макайвър видя, че младежите тръгват към тях.

— Към десет, Том — повтори той забързано, включи на скорост, изруга и потегли.

Младежите се увериха, че си отиват, и водачът им Ибрахим се зарадва — не искаше да се сблъсква с чужденци или да ги убива. Или да ги дава под съд. Само САВАК. И виновните полицаи. И враговете на Иран, вътре в Иран, които искаха да върнах шаха. И всички предателски марксисти-тоталитаристи, които се противопоставяха на демокрацията и свободата на вероизповеданието и на свободата на образованието и университетите.

— Ех, ще ми се да имам и аз такава кола — рече един от младежите завистливо. — Беше модел шестдесет и осма, нали, Ибрахим?

— Шестдесет и пета — поправи го Ибрахим. — Един ден ще я имаш, Али, както и бензина, с който да я пълниш. Един ден ще бъдеш най-известният писател и поет в цял Иран.

— Отвратително е, че тези чужденци имат толкова много богатства, когато съществува такава бедност в Иран — обади се друг.

— Скоро всички ще си отидат до един. Завинаги.

— Мислиш ли, че тези двамата ще се върнат утре, Ибрахим?

— Надявам се, че не — отвърна той с уморена усмивка. — Ако се върнат, не знам какво ще правим. Мисля, че достатъчно ги изплашихме. Но въпреки това ще трябва да наглеждаме този блок поне два пъти на ден.

Единият от младежите с тоягите го прегърна развълнувано.

— Радвам се, че те избрахме за водач. Ти беше най-добрият избор.

Всички се съгласиха. Ибрахим Киаби беше много щастлив, радваше се, че е част от революцията, която щеше да сложи край на всички беди на Иран. Гордееше се с баща си, нефтен инженер и важен служител в „Иран Ойл“, който работеше упорито години наред за демокрацията, противопоставяйки се на шаха, и чийто глас сега щеше да се чуе в нов, процъфтяващ Иран.

— Елате, приятели — подкани ги той с усмивка. Трябва да прегледаме още няколко сгради.

На остров Сири: 7,42 вечерта.

На малко повече от хиляда и сто километра на югозапад от Техеран товаренето на петдесетхилядитонния японски танкер „Рикомару“ почти завършваше. Луната осветяваше Залива, нощта беше приятна, с много звезди, и Скрагър се беше съгласил да придружи дьо Плеси на борда за вечеря с Йоши Касиги. Сега тримата стояха на мостика заедно с капитана. Палубата бе обляна от светлина. Наблюдаваха японските моряци и главния инженер близо до голямата смукачна тръба, която минаваше през борда и водеше до комплекса разпределителни кранове върху стационарно закотвената, плуваща петролоносеща лодка до танкера. Тя също беше осветена от прожекторите.

Намираха се на около двеста метра от ниския остров Сири, танкерът беше здраво закотвен с двете носови вериги, закрепени за шамандури отпред, и две котви на кърмата при кормилото. Нефтът се изпомпваше от резервоарите на брега чрез тръба, прекарана по мостово съоръжение над водата до лодката, после до борда и резервоарите чрез собствената им тръбопроводна система. Товаренето и разтоварването бяха опасни операции поради силно летливите, високо експлозивни газове, които се образуваха в резервоарите в пространството над суровия нефт — а празните резервоари бяха дори по-опасни, докато не бъдат измити. В по-съвременните танкери, за по-голяма безопасност, се впомпваше азот — инертен газ, който се изпускаше, когато бяха празни. Но „Рикомару“ нямаше такова оборудване.

— Затворете клапана! — извика главният инженер на хората от лодката, после се обърна към мостика и даде знак с палец нагоре. Капитанът го прие и каза на Касиги на японски: — Разрешете да отплуваме, колкото е възможно по-скоро. — Беше слаб мъж, със строго лице, с колосана бяла риза и къси панталони, с бели чорапи и обувки, еполети и фуражка с козирка.

— Да, капитан Морияма. Колко време ще ви трябва?

— Най-много два часа — да получа разрешение и да вдигнем котва. — Това означаваше, да изпратят моторната си лодка, за да освободи веригите на котвата, затегнати към постоянните шамандури, а после да ги навият и пак да ги закачат за котвите.