Джеймс Клавел - Вихрушка

От седмици се носеше слух, че срещу определена такса някои хора със силни връзки могат да получат пари от Техеран, макар че официално банките бяха затворени. Или че срещу още по-голяма такса парите могат да бъдат преведени по кодирани сметки в Швейцария и че сега швейцарските банки са заринати от капитали, изтичащи от страната. Милиарди. Няколко милиона, на когото трябва и всичко е възможно. Не е ли така и в цяла Азия? Бъди честен, защо само в Азия? Не е ли така по целия свят?

— Том — каза той уморено. — Опитай се да се свържеш с въздушния контрол и, моля те, виж дали са дали разрешение на 212.

За Локхарт това беше просто обикновена доставка — Макайвър му беше казал само, че се е видял с Валик днес и че генералът му е дал малко пари в брой, нищо повече. Все още трябваше да реши кого от пилотите да изпрати, искаше му се да го направи сам и да не излага никого на риск. Дяволите да го вземат това медицинско! И тези проклети правила!

Локхарт отиде до радиостанцията. В този момент в приемната се чу шум от боричкане и вратата се отвори с трясък. На прага застана младеж с автомат през рамо и зелена лента на ръкава. Зад него се бяха струпали още пет-шест младежи. Иранците от персонала стояха като парализирани. Младежът погледна Макайвър и Локхарт, после в един списък.

— Салаам, ага. Капитан Макайвър? — обърна се той към Локхарт. Английският му беше лош, със силен акцент.

— Салаам, ага. Не, капитан Макайвър съм аз — отвърна Макайвър неспокойно. Първата му мисъл беше: „Дали тези са от същата група, която е убила бедния Киаби?“ А втората: „Джен трябваше да замине с другите, трябваше да настоя.“ Третата беше за пачките риали в отвореното дипломатическо куфарче на пода до закачалката.

— А, добре — каза учтиво младежът. Беше с черни кръгове под очите, лицето му бе строго и макар че Макайвър му даваше най-много двадесет и пет години, той имаше изражение на възрастен мъж. — Опасно е тук. За вас. Моля да вървим. Ние сме комитетът, отговаряме за този блок. Моля ви да вървите. Веднага.

— Добре. Разбира се, ъ-ъ, благодаря ви. — На два пъти преди това Макайвър си беше мислил да евакуира офисите заради бунтовете и тълпите по околните улици. Огромните маси от хора бяха учудващо дисциплинирани и не бяха нанесли големи щети нито на имуществото, нито на самите европейци — като се изключат паркираните на улицата коли. За първи път тук идваше някой да го предупреди лично. Макайвър и Локхарт покорно облякоха палтата си. Дънкан затвори дипломатическото си куфарче и на тръгване изгаси осветлението.

— Откъде светлина, когато всички останали нямат?

— Имаме собствен генератор. На покрива. Младежът се усмихна странно. Зъбите му бяха много бели.

— Чужденците имат светлина и отопление, иранците — не.

Макайвър понечи да му отговори, но реши, че е по-добре да премълчи.

— Получихте ли съобщение? Съобщение да напуснете? Съобщение днес?

— Да — отвърна Макайвър. Едно съобщение в офиса и едно в апартамента — Джени го беше намерила в пощенската кутия. В него пишеше само: „На първи декември ви предупредихме да напуснете. Защо сте още тук, ако не сте врагове? Остава ви малко време. Подпис: Университетски поддръжници на Ислямската република в Иран.“

— Вие, ъ-ъ, вие представител на университета ли сте?

— Ние сме вашият комитет. Моля, напуснете веднага. По-добре ще е враговете никога да не се връщат. Нали?

Макайвър и Локхарт излязоха. Революционерите ги последваха по стълбите. От седмици асансьорите не работеха.

Улицата беше все още пуста, нямаше тълпи и стрелба, само далеч се чуваха изстрели.

— Не се връщайте. Имате само три дни. Макайвър го зяпна.

— Невъзможно. Имам много рабо…

— Опасно е. — Младежът и останалите, също толкова млади, чакаха мълчаливо и ги наблюдаваха. Не всички бяха въоръжени с пушки. Двама носеха тояги. Двама се държаха за ръце. — Не се връщайте. Много лошо. Три дни, комитетът казва. Разбрахте ли?

— Да, но някой от нас трябва да зареди генератора или телексът ще спре и тогава ще изгубим връзка, и…

— Телексът не е важен. Не се връщайте. Три дни. — Младежът търпеливо им направи знак да тръгват. — Тук е опасно. Не забравяйте, моля. Лека нощ.

Макайвър и Локхарт се качиха на колите си, които ги чакаха заключени в гаража под сградата, чувствувайки завистливите погледи на иранците. Макайвър караше своя четириместен „Роувър“, модел 65-а година, когото наричаше Лулу и поддържаше в добро състояние. Локхарт беше заел колата на Скот Гавалан — малък, очукан стар ситроен, съзнателно поддържан в лошо състояние, макар и с форсиран двигател и идеални спирачки, така че, ако се наложи, да бъде много бърз. Подкараха колите и след втория завой спряха един до друг.