Джеймс Клавел - Вихрушка

— Не мога, дори и да искам. Тази вечер баща ми дава прием и държи на моето присъствие. Това тук е просто един малък подарък от мен, ще ви оставя Хасан да сервира и да прибере. Желая ви приятно прекарване. Хасан, Дева! — извика тя, прегърна първо Джени, после и Макайвър, и изтича към изхода, където я чакаха прислужниците. Мушна ръце в коженото си палто, което услужливо й държаха, обви яката около шията си, изпрати въздушна целувка на Джени и излезе, следвана от прислужницата.

Хасан — висок тридесетгодишен мъж с ослепително бяло сако и черни панталони, заключи след тях с широка усмивка на уста.

— Да сервирам ли вечерята, госпожо? — обърна се към Джени той на фарси.

— Да, моля — отвърна тя с щастлива усмивка. — След десет минути, защото господарят първо ще изпие едно уиски.

Хасан незабавно се отправи към бюфета, наля питието, донесе чаша вода и се оттегли с поклон.

— Господи, Джен, съвсем като някога! — усмихна се доволно Макайвър.

— Като кога, глупчо? Не живеехме ли така само допреди няколко месеца?

Това беше вярно. Само допреди няколко месеца държаха двойка икономи. Жената беше изключителна готвачка както на европейска, така и на иранска храна, мъжът беше приятен, лекомислен бърборко. Макайвър го наричаше Али Баба. И двамата изчезнаха без предупреждение като повечето свои съотечественици, които работеха при чужденци.

— Какво ли е станало с тях, Дънкан? — отгатна мислите му Джени.

— Сигурно са добре. — Али Баба беше майстор-резбар и вероятно бе спестил достатъчно, за да преживеят поне на първо време. — Паула излетя ли?

— Не, пак ще нощува тук, без Ногър. Отидоха на вечеря с някакви приятели от „Алиталия“. — Веждите й многозначително се повдигнаха. — Нашият Ногър е убеден, че тя си пада по него, но аз се надявам да не е така. Харесвам я. — От кухнята долетя подрънкване на съдове, Хасан се подготвяше за вечерята. — Това е най-хубавата музика на света!

Макайвър се усмихна и вдигна чашата си.

— Да благодарим на Бога, че Шаразад ни отърва от миенето на съдове!

— Наистина — въздъхна Джени. — Какво чудесно и умно момиче! Том е късметлия! Шаразад каза, че утре трябвало да се върне.

— Дано, сигурно ще ни донесе пощата.

— Успя ли да се свържеш с Анди?

— Не, все още не. — Макайвър реши да не споменава за танка. — Мислиш ли, че можем да й поискаме Хасан или някой друг от прислужниците за ден-два в седмицата? Това би ти било от огромна полза.

— Не мога да я моля за подобни услуги, знаеш това.

— Предполагам, че си права, но е страшно досадно.

Напоследък беше почти невъзможно чужденец да си намери прислуга, независимо от сумата, която предлага. А само преди няколко месеца всеки можеше да си избере възпитани и способни домашни помощници, стига да знаеше няколко думи на фарси. С тяхна помощ поддържането на дома се превръщаше в удоволствие, без никакви грижи.

— Това беше една от най-привлекателните черти на Иран — рече тя. — Само така издържахме в тази чужда страна.

— След толкова години продължаваш да я считаш за чужда, така ли?

— Повече от всякога. При цялата любезна сърдечност на малцината иранци, които познавам, аз винаги съм била сигурна, че истинските им чувства към нас са тези, които проявяват сега. Разбира се, нямам предвид приятелите ни — Ануш например, която е най-прекрасният и любезен човек на света. — Ануш беше съпругата на генерал Валик, старши партньорът им в Техеран. — Повечето жени тук чувствуват същото, Дънкан — добави тя, потънала в спомените си. — Може би именно това е причината, поради която чужденците се държат заедно и организират всички тези срещи на тенис и ски, ветроходство по плажовете на Каспийско море в почивните дни… Според мен си живеехме живота, но това време отмина.

— Ще се върне, надявам се. Както за нас, така и за тях. Докато се прибирах у дома, изведнъж разбрах кое най-много ми липсва — смехът. Вече никой не се смее по улиците, дори децата. — Макайвър млъкна и отпи малка глътка уиски.

— Прав си, на мен също ми липсва смехът. Липсва ми и шахът. Жалко, че трябваше да си отиде. При него цареше безупречен ред, особено по отношение на нас, чужденците. Горкият човек, каква мръсотия му предложихме, на него и на великолепната му съпруга след толкова благородни жестове от негова страна! Срамувам се от това отношение, а едновременно с това зная колко много направи той за своя народ!

— За нещастие, Джени, народът е на друго мнение.

— Зная. И ми става тъжно. Понякога животът е страшно тъжен. Но няма смисъл да плачем на чужд гроб. Гладен ли си?