Джеймс Клавел - Вихрушка

Кръжеше притеснено на разрешената по правилника височина от двеста метра, после бавно започна да се снижава. Долу нямаше никакви признаци на живот, не светеше нито една лампа. С безпокойство в сърцето бавно приземи машината в близост до хангара. Зачака, без да изключва двигателите, готов незабавно да излети. Не знаеше какво да очаква, особено след новините за бунтове в армията. Нищо не се случи, никой не се появи. С нежелание блокира лостовете за управление и се спусна на земята, като остави двигателите включени. Това беше изключително опасно и категорично забранено от правилника. Опасно, защото имаше вероятност управлението да се деблокира и хеликоптерът да се преобърне и разбие.

„Аз обаче нямам никакво намерение отново да ме пипнат неподготвен“ — мрачно си помисли той, провери още веднъж лостовете и нагази в снега към служебната канцелария. Беше празна, хангарите също. В единия си стоеше разглобеният 212, който чакаше ремонт. Нямаше следа от битка, просто хората бяха изчезнали. Поуспокоен, той направи бърза инспекция на лагера. На масата във фургона на Ерики Йоконен имаше празно шише от водка. В хладилника имаше пълно — дори неотворено. Страшно много му се прииска една глътка, но никога не си позволяваше алкохол по време на работа. Имаше и няколко бутилки иранска минерална вода и парче шунка. Изпи жадно чаша вода. Реши да хапне чак после, след като огледа цялата база.

Леглото в спалнята беше оправено, но по пода бяха пръснати обувки, имаше и други следи от прибързано заминаване. В останалите каравани положението беше същото. В базата нямаше никакви превозни средства, липсваше и червеният рейнджровър на Ерики. Очевидно базата беше изоставена набързо. Но защо?

Вдигна очи към небето. Вятърът се беше усилил и свиреше сред боровете на близката горичка. Ушите му доловиха приглушеното боботене на двигателите на изоставената машина, тялото му потръпна от студ въпреки дебелото пилотско яке, плътните панталони и високите ботуши. Просто му се плачеше за един горещ душ, а още по-добре — за сауната на Ерики. Искаше му се да се нахрани, да изпие един горещ грог и да се мушне в топлото легло. „Вятърът все още не е проблем — помисли си той. — Имам още цял час дневна светлина, за да заредя, да излетя и да прехвърля прохода. Дали пък да не преспя тук?“

Петикин не беше планинар, не познаваше и горите. Познаваше пустинята и джунглата, огромните високи плата на тази страна никак не го привличаха, не успя да се научи да им обръща нужното внимание. Но сега обръщаше внимание на студа и снега. В тях нямаше нищо приятно. Все пак най-напред трябваше да зареди.

Оказа се обаче, че в помпата няма гориво. Наоколо бяха струпани десетки столитрови варели, всичките празни. „Нищо — успокои се той, потискайки с усилие обземащата го паника. — В резервоарите имам достатъчно, за да се върна в Бандар-е Пахлави. Мога да продължа и до летището на Табриз или пък да се опитам да измъкна малко гориво от депото на «Екс Текс» в Ардабил… Само че то е прекалено близо до съветската граница…“

Отново отправи изпитателен поглед към небето. По дяволите! Дали да остане тук, или да тръгне нанякъде?

Тук. Тук е по-безопасно.

Изключи моторите и вкара хеликоптера в хангара. Заключи вратата и усети как оглушава от пълната тишина, която цареше наоколо. Поколеба се за миг, после излезе през малката вратичка. Насочи се към караваната на Ерики и вятърът го подбра с ледените си талази. Краката му скърцаха в твърдия сняг. Насред пътя изведнъж спря. Стомахът му се сви от чувството, че някой го наблюдава. Огледа се на всички посоки, очите му внимателно опипваха гората оттатък телената ограда, безмълвните сгради на базата. Платненият чорап над контролната кула плющеше, върховете на дърветата се огъваха. Изведнъж си спомни за деня, в който бяха на ски по склоновете на Загрос и Том Локхарт им разказваше канадската легенда за Вендиго — злия горски демон. Той се криел във върховете на дърветата, подсвирквал и чакал да му падне поредната жертва. Когато тя се появявала, Вендиго се нахвърлял отгоре й, човекът изпадал в ужас и хуквал да бяга. Бягал като луд, усещал ледения дъх на демона във врата си, бягал, докато краката отказвали да му се подчиняват, после падал и се оставял в ръцете на чудовището.

Потръпна. Никак не му се искаше да е сам точно тук. „Странно, че не съм се сещал за това досега — помисли си той. — Всъщност никога не съм оставал сам. Край мене винаги се е навъртал по някой — механик, пилот или просто приятел. А преди — Джени, Мак или Клер.“