Джеймс Клавел - Вихрушка

— Отлично! — усмихна се той при тътена на експлозията, после затвори вратата, закопча предпазния си колан и хвърли поглед към войниците зад себе си.

Петикин за миг зърна вдигнатия му палец — беше зает да се измъкне час по-скоро от района на Техеран. Когато градът остана назад, той снижи машината над обсипаните с редки храсталаци хълмове, пое курс далеч от населени места и се зае да провери дали няма пробойни от куршуми. Едва след като се увери, че хеликоптерът е невредим, от гърдите му се изтръгна дълбока въздишка на облекчение.

— Господи, капитане, не зная как да ви благодаря! — рече той и протегна ръката си. Главата продължаваше да го боли. — Отначало ви взех за кошмарен мираж, капитан…

— Рос. А това са сержант Тенцинг и ефрейтор Гуенг.

Петикин стисна ръцете на войниците и също им благодари. Бяха дребни и жилави мъже, здрави като скали. Тенцинг беше доста възрастен, може би някъде към петдесетте.

— Небето ви прати, Господ да ви благослови! — усмихна се Петикин.

Рос отвърна на усмивката му. Ослепително белите му зъби контрастираха на фона на почернялото, му лице.

— Честно казано, нямах представа как ще се измъкнем от цялата бъркотия — поклати глава той. — Трябваше да очистим онзи полицай, а това е опасна работа, дори когато става въпрос за агент на САВАК.

— Прав сте — кимна Петикин, убеден, че за пръв път в живота си вижда толкова сини очи. Младежът положително нямаше и тридесет години. — Но какво, по дяволите, стана в базата?

— Помощният персонал на ВВС се разбунтувал, офицерите решили да ги усмирят. После научихме, че в помощ на бунтовниците тръгнали привържениците на Хомейни.

— Каква бъркотия! Не зная как да ви благодаря! Но откъде знаете името ми?

— Попадна ни, хм… вашият план за полет, който минава през Бандар-е Пахлави… Помислихме си, че може би ще ни откарате дотам. Закъсняхме и вече мислехме, че сме ви изпуснали… Оказа се обаче, че все пак ви хванахме…

— И слава Богу. Вие сте гурки, така ли?

— Ами… нещо подобно.

Петикин замислено кимна. Вече беше забелязал, че нямат нашивки, само Рос имаше капитански звездички на петлиците.

— Нещо подобно, а? — усмихна се той. — И все пак открихте къде се намират плановете за полети…

— Просто изпълнявам заповеди — отвърна небрежно Рос, после хвърли поглед към околността. Земята долу беше гола, осеяна с камъни, белееха се преспи. — Не мислите ли, че ще е по-добре да сменим маршрута? Тук, струва ми се, представляваме добра мишена.

Петикин извърши необходимите корекции и попита:

— Какво ви води към Табриз?

— Всъщност, ако не възразявате, бихме искали да ни оставите отсам Бандар-е Пахлави.

— Разбира се — кимна Петикин и ръцете му автоматично се насочиха към контролните уреди. — Какво ще правите там?

— Да речем, че трябва да се видим с един човек заради кучето му…

Петикин се разсмя. Този младеж му беше симпатичен.

— Тази страна е пълна с кучета — отбеляза той. — Ясно, прекратявам въпросите, кацаме преди Бандар-е Пахлави.

— Съжалявам — хвърли му кратък поглед младият капитан. — Но знаете как стоят нещата понякога… Ще ви моля също да забравите името ми и факта, че сме били на борда…

— А ако ме попитат официално? Отлитането ни беше пред доста публика…

— Не съм ви се представил, просто съм ви принудил със сила — усмихна се Рос.

— Добре. Аз обаче цял живот ще помня името ви.

Петикин кацна на няколко километра от пристанището на Бандар-е Пахлави, на мястото, което Рос си избра на картата. Беше пясъчен бряг, отдалечен от населени пунктове. Сините води на Каспийско море почти не помръдваха. Далеч навътре се виждаха рибарски лодки, на хоризонта се трупаха сиви облаци. Зимата тук беше тропическа, а въздухът — топъл и влажен. Нямаше и следа от дълбокия сняг, покриващ планината Елбурс край Техеран. Кацането без разрешение представляваше сериозно нарушение на правилника, но Петикин на два пъти се опита да се свърже с летището на Бандар-е Пахлави, където трябваше да зареди, и на двата пъти не получи отговор. В случай че някой се заинтересуваше защо се е приземил, той винаги можеше да каже, че е станало принудително.

— Желая ви успех и благодаря още веднъж — рече ой и стисна ръцете на тримата си пътници. — Ако някога мога да направя нещо за вас, достатъчно е само да се обадите.

Тримата пъргаво скочиха на земята, нарамиха тежките си раници и изчезнаха сред дюните. Никога повече не ги видя.

— Табриз Едно, чувате ли ме?