Джеймс Клавел - Вихрушка

Камиони, натоварени с войници, нахлуха с рев през портала и се насочиха към пистата. Посрещна ги дъжд от куршуми, изстреляни откъм главните административни сгради и хангарите на базата. Други камиони се появиха по обиколния път и в движение отвърнаха на огъня. Последва ги верижен бронетранспортьор „Брен“, от картечниците му излиташе огън. Петикин с ужас разпозна нашивките и инициалите на „Безсмъртните“, изписани върху каските на войниците. След тях се появиха бронирани коли с военна полиция и цивилни — този район на базата вече беше завзет. Още преди да разбере какво става, четирима яки мъже го сграбчиха и го повлякоха към една от бронираните коли, закрещяха му нещо на фарси.

— За Бога, аз не говоря фарси — извика в отговор той. Мъчеше се да се измъкне. Един от нападателите го удари с юмрук в корема, той се сви, изтръгна се от ръцете на останалите и го просна на земята с добре отмерено кроше, но един друг измъкна пистолета си и стреля. Куршумът проби яката на парката му и рикошира в бронята на транспортната кола зад него. Замириса на кордит. Той замръзна на място, някой го сграбчи изотзад, а войниците се нахвърлиха отгоре му с ритници и юмруци. В същия момент се появи някакъв полицейски офицер.

— Американец? — попита на завален английски той. — Ти американец?

— Англичанин съм! — извика Петикин, опитвайки се напразно да се освободи от ръцете на мъжете, които го притискаха към бронираната кола. Устата му се пълнеше с кръв. — Аз съм от С-Г и това там е моята…

— Американец! Саботьор! — Полицаят навря пистолета си в лицето му и Петикин ясно видя как пръстът му се свива около спусъка. — Ние от САВАК много добре знаем, че вие, американците, носите само беда!

Обзе го ужас, но в мъглата на помътеното му съзнание внезапно проникна крясък и железните ръце около тялото му се отпуснаха. Като насън видя, че пред него стои млад англичанин, облечен в униформа на парашутист, с червена барета на главата и петлици на капитан. От двете му страни стояха тежковъоръжени войници с ориенталски черти, в коланите им бяха затъкнати гранати, на гърбовете им имаше раници. Капитанът небрежно подмяташе една граната с лявата си ръка. Петикин забеляза, че капсулата й е на мястото си, а младежът я подмята така, сякаш е обикновен портокал. На колана му висеше кобур, до него имаше нож със странна кания. Той извика нещо на фарси, после рязко посочи Петикин и хеликоптера зад гърба си. След това се изпъна пред него, отдаде му чест и тихо просъска:

— Дръжте се като шеф, за Бога!

Шотландският му акцент беше най-хубавата музика в живота на Петикин — ръката му се пресегна и отблъсна китката на най-близкия нападател. Един от останалите понечи да вдигне пушката си, но капитанът го забеляза и рязко издърпа взривателя на гранатата, без да спира да я полюшва небрежно. Едновременно с това движение войниците му насочиха автоматичните си пушки срещу иранците. По-възрастният се ухили и стисна дръжката на ножа си.

— Готов ли е за полет хеликоптерът ви? — попита капитанът.

— Да… — промърмори Петикин. — Готов е.

— Тогава го вдигайте във въздуха и изчезвайте по най-бързия начин. Не забравяйте да оставите вратите отворени и да ми дадете знак с палец, когато сте готов за старт. Май ще се наложи да ви правим компания. — Капитанът се извърна към единия от войниците си и рязко му нареди: — Тенцинг, отивай с него!

После отново премина на фарси и започна да ругае иранците, сочеше им противоположния край на летището, където битката продължаваше, макар и с поотслабена интензивност. Тенцинг побутна все още замаяния Петикин и го поведе към хеликоптера.

— Моля ви, побързайте, сахиб — рече той и се облегна на едната от отворените врати с насочена към тълпата пушка. Петикин нямаше нужда от втора покана.

През портала нахлуха нови бронирани коли, които не им обърнаха внимание, и се насочиха към пистата. След тях се появиха големи полицейски и военни формирования, които се пръснаха край оградата в отчаян опит да изолират базата от настъпващата към нея тълпа, чийто тътен ясно се долавяше. Офицерът от САВАК нервно размени няколко думи с английския капитан, хората му извръщаха разтревожени лица към портала, от който все по-ясно се разнасяше ревът „Аллах е велик“, накъсван от автоматична стрелба и експлозии. На двеста метра от оградата се появи авангардът на огромната тълпа, една паркирана наблизо кола лумна като факла.

Когато чу включването на моторите, полицаят ядосано се извърна към хеликоптера, но в същия момент през портала нахлуха тълпи въоръжени младежи с цивилни дрехи. „Муджахидини!“, изкрещя някой, войниците се скупчиха и откриха огън. Прикрити зад бронираната кола, капитанът и вторият войник хукнаха към хеликоптера и скочиха вътре. Петикин даде пълна газ, вдигна тежката машина на сантиметри от посърналата трева, изви рязко, за да заобиколи един горящ камион, и с полюшване започна да набира височина. Капитанът залитна, почти изпусна гранатата от резкия завой, пръстите му не успяха да вкарат предпазната игла в дупката й. Седнал на предната седалка, той се вкопчи здраво в нея, отвори вратата и пусна гранатата навън. Остана приведен, докато се увери, че тя пада на празно място.