Джеймс Клавел - Вихрушка

— Ще ги предадете. — Затаки се обърна, приближи се до групата от С-Г и започна да изучава лицата им. Руди видя страха у иранците — готвачи, наземен персонал, техници, Джахан и Йемини, мениджърът от „Иран Ойл“.

— Това са все мои хора — обади се той, опитвайки се гласът му да прозвучи твърдо. — Всички са служители на С-Г.

Затаки го погледна, после тръгна към него и Руди трябваше да се стегне, за да не отстъпи.

— Знаете ли какво означава Муджахидин-ал-Халк? Федаин? Туде? — попита Затаки меко. Беше по-едър от Руди и имаше автомат.

— Да.

— Добре. — След кратка пауза Затаки отново заразглежда иранците. Един по един. Тишината ставаше все по-тягостна. Внезапно той посочи с пръст един от техниците. Мъжът приклекна, после хукна обезумял, завика на фарси. Хванаха го лесно и го пребиха до безсъзнание.

— Комитетът ще го съди и ще му даде присъда в името на Бога. — Затаки погледна Руди и сви устни. — Капитане, помолих ви да донесете сигналните пистолети.

— Те са в сейфа, на сигурно място — отвърна Руди също толкова твърдо, но сърцето му се сви. — Можете да ги получите винаги, когато поискате. Вземаме ги в хеликоптерите само по време на акция. Аз… искам да освободите този човек!

Без предупреждение Затаки извъртя автомата си и замахна с приклада към главата на Руди, но той го хвана с едната си ръка, изви го и го изтръгна — рефлексите му бяха идеални и преди автоматът да падне на земята, другата му ръка се насочи към незащитеното гърло на Затаки. Но Руди спря смъртоносния удар на милиметър от него. После отстъпи и застана нащрек. Всички оръжия бяха насочени към него.

Абсолютна тишина. Хората му гледаха ужасени. Затаки се беше втренчил в Руди вбесен. Сенките бяха дълги, ветрецът си играеше с ръкава до тях и той леко шумолеше.

— Вдигни автомата!

В настъпилата още по-голяма тишина Руди усети заплахата и обещанието в думите му и разбра, че животът му и животът на всички виси на косъм.

— Фоулър, вдигни го! — заповяда тон. Молеше се да е направил правилния избор.

Фоулър неохотно излезе напред.

— Слушам, сър!

Мина цяла вечност, докато той прекоси двадесетте метра, но никой не го спря, един от пазачите дори му направи път. Вдигна оръжието, автоматично пусна предпазителя, внимателно го подаде на Затаки с приклада напред.

— Не е изкривен и, ъ-ъ… като нов е, приятел.

Затаки взе оръжието и махна предпазителя. Щракването отекна като изстрел.

— Познаваш автоматите?

— Да… о, да. Ние… всички механици… всички трябваше да минем курсове във Военновъздушните сили — отвърна Фоулър, без да откъсва поглед от очите на мъжа. „Какво, по дяволите, правя тук пред този вонящ кучи син?“ — Свободни ли сме? Ние сме цивилни, приятел, не сме военни, молим за извинение. Неутрални сме.

Затаки махна с пръст към редицата.

— Върни се на мястото си. — После се обърна към Руди: — Къде научихте карате?

— В армията — германската армия.

— А, германец. Вие сте германец? Германците бяха добри към Иран. Не като англичаните или американците. Кои са вашите пилоти, имената и националността им?

Руди се поколеба, после посочи:

— Капитан Дюбоа, французин, капитаните Тайрър, Блок и Форсайт, англичани.

— Няма американци?

Стомахът на Руди отново се преобърна. Джон Тайрър беше американец и имаше фалшива лична карта. После ушите му доловиха звука на приближаващ се хеликоптер, разпозна шума от 206 и автоматично огледа небето. Всички останали също вдигнаха глави. После един от Зелените ленти извика и посочи нагоре, другите се втурнаха към отбранителните си позиции, всички се разпръснаха, с изключение на чужденците. Те бяха разпознали маркировките.

— Всички в хангарите — заповяда Затаки. Хеликоптерът се приближи до летището на триста метра височина и започна да кръжи. — От вашите ли е?

— Да. Но не от тази база. — Руди присви очи срещу слънцето. Сърцето му подскочи от радост, когато прочете обозначенията. — Това е ЕР-НХТ от Ковис, от нашата база в Ковис.

— Какво иска?

— Очевидно да кацне.

— Разберете кой е на борда. И без номера.

Отидоха заедно до радиостанцията в офиса.

— НХТ, чувате ли ме?

— НХТ, чувам ви силно и ясно. Тук е капитан Старк от Ковис. Пауза. — Капитан Луц?

— Да, тук е капитан Луц, капитан Старк — отвърна Руди, разбирайки по официалния тон на пилота, че на борда има неприятели. Старк също щеше да разбере, че нещо в базата не е наред.

— Моля за разрешение да кацнем. Горивото ни е малко и трябва да заредим. Имам разрешение от радара в Абадан.