Джеймс Клавел - Вихрушка

— Ще разполагаме с навременна информация — успокои ги Руди. — Макайвър няма да ни забрави и ще ни съобщи, ако нещо става.

— Виж какво ще ти кажа, синко! — раздразнено го прекъсна Фоулър. — Имам опит с генерали от всякакъв калибър и им знам номерата! Ако положението стане действително напечено, ние ще бъдем изоставени на произвола на съдбата и толкоз! Затова трябва да сме готови със свой собствен план. Нямам никакво намерение да си залагам главата за шибания им шах, нито пък за дваж по-шибания Хомейни! Трябва да сме готови да изчезваме и това си е. Зарежете шибаните им бунтове, нека си късат главите колкото щат!

— Да те вземат мътните, Фоулър! — не се сдържа един от пилотите англичани. — Нима предлагаш да отвлечем някоя от собствените си машини? Това ще означава никога повече да не видим полет!

— По-добре, отколкото да се изправим пред райските врати!

— Но нали могат да ни свалят, по дяволите! Изобщо няма да можем да се измъкнем, знаещ, че всеки полет се следи с радар. Не можем дори да включим двигателите, без да поискаме разрешение!

Руди ги помоли да дадат своите предложения за спешна евакуация и ги остави да спорят. Цял ден умът му беше зает с мисълта какво трябва да се направи, какво става в Ковис и Техеран. Като командир на ескадрилата той се чувствуваше отговорен за тези хора, а и не само за тях. Под негово подчинение бяха още около десетина ирански работници и радистът Джахан, които вече шеста седмица не бяха получили нито цент. Освен това отговаряше за хеликоптерите и склада с резервни части. „Извадихме дяволски късмет, че се измъкнахме от Харг“ — помисли си той и стомахът му се сви. Отстъплението беше осъществено при пълен ред, излетяха всички машини, бяха натоварени всички най-важни резервни части, в продължение на четири дни транспортните самолети пренасяха дотук оборудването им, без да нарушават графика.

Харг напуснаха лесно, просто защото всички искаха да го напуснат. Дори преди вълненията на този остров се живееше трудно. Само работа и работа, единственото развлечение беше радиовръзката с Техеран или дома. Когато започнаха безредиците, всички бяха убедени, че Харг е главна цел в стратегията на революционерите. Имаше доста стрелба. Все повече хора сложиха на ръкавите си лентите на Народната организация за освобождение на Иран (НООИ) и комендантът на острова се принуди да предупреди, че ще стреля на месо срещу всеки бунтовник. Когато заминаваха, преди около шест седмици, островът беше спокоен, подозрително спокоен.

Призна пред себе си, че тогавашното им оттегляне нямаше нищо общо със спешната евакуация. Но как да действува при такива условия? Миналата седмица отлетя до Ковис за спешно необходими резервни части и тогава попита Старк какво мисли да прави по този въпрос.

— Това, което ще направиш и ти, Руди — отвърна върлинестият тексасец. — Ще се опиташ да действуваш в рамките на правилата, които ще се окажат неприложими. Имаме известно предимство поради факта, че голяма част от хората ни са били на военна служба някъде и някога и все пак знаят какво е дисциплина. Въпреки това можеш да планираш каквото си искаш и пак няма да спиш. Никога няма да си сигурен какво ще стане, когато настъпим котарака по опашката. Някои от момчетата ще се справят, други не, лошото е, че никога не можеш да знаеш кой какво ще направи. Не знаеш как ще реагираш дори ти!

Руди никога не беше вземал участие в истинско сражение, макар че през петдесетте години беше служил на границата с ГДР. В Западна Германия хората винаги имаха предвид неща като Стената, желязната завеса, факта, че оттатък живеят техни братя и сестри… А и друго — стаените в бойна готовност многочислени съветски войски, въоръжени до зъби с хиляди ракети и танкове, там, на няколко крачки… Знаеха, че и от двете страни на границата гъмжи от фанатици, които се прекланят пред своя месия, наречен Ленин, и са готови на всичко. Тъжно.

„Колко ли такива хора са излезли и от родното ми място?“

Беше роден в малко селце близо до Плауен, на крачка от границата с Чехословакия. Сега то беше в чертите на ГДР. През четиридесет и пета беше на дванадесет години, а брат му — шестнадесетгодишен юноша — вече беше войник. Военните години не бяха лоши за него, малката му сестричка и майка му, просто защото на село имаше какво да се яде. Но през четиридесет и пета взеха това, което можеха да носят на ръце, и напуснаха малката си къщичка, уплашени от настъпващите съветски войски. Станаха микроскопична частица от огромния поток бежанци, устремил се на запад — два милиона души от Прусия, други два от север, още четири от централната част на страната и два от южните провинции. Към този поток се вливаха милиони чехи, поляци, унгарци, австрийци, българи — безчислени емигранти от цяла Европа, които се бореха да останат живи, да оцелеят.