Джеймс Клавел - Вихрушка

— Много добре, седемнадесет и шестдесет за варел — каза Касиги учтиво. Но в себе си се закле да си го върне по някакъв начин.

— Само за този танкер ли, мосю?

— Разбира се, че само за този — отвърна той.

„А сега австралийският пилот ми шепне, че дори и този единствен танкер не е в безопасност. Странен мъж, твърде стар, за да лети, и все пак толкова опитен, толкова интелигентен, толкова прям и толкова безразсъден — безразсъдно прям, — защото да си прям значи да се поставяш във властта на другия.“ Той отново погледна Скрагър.

— Казахте, че може би ще можем да се помирим с времето. Днес времето и на двама ни изтече — ако не бяха умението и късмета ви, макар че ние наричаме това карма. Аз наистина не знам колко време ни остава. Утре корабът ми може да бъде взривен. Аз ще съм на борда. — Той повдигна рамене. — Карма. Но нека да бъдем приятели, само аз и вие — не мисля, че предаваме другарите си във войната, вашите и моите. — Той протегна ръка. — Моля ви.

Скрагър погледна ръката му. Касиги чакаше. После Скрагър отстъпи, кимна леко и стисна твърдо ръката на японеца.

— Добре, приятелю, нека бъде така.

В този момент видя, че Воси се обръща и му дава знак. Веднага тръгна към пилотската кабина.

— Има повикване за КАЗЕВАК, Скраг, от Сири Три. Някой от персонала на платформата е паднал през борда…

Тръгнаха веднага. Тялото плуваше близо до подпорите на сондажната платформа. Акулите вече бяха разкъсали краката, едната ръка липсваше. Главата и лицето бяха страшно обезобразени. Беше Абдула Турик.

Околностите на Бандар-е Делам: 4,52 следобед.

Сенките се удължаваха. Храсталаците оттатък шосето постепенно преминаваха в каменисти хълмове, а в далечината зад тях се издигаха острите, покрити със сняг върхове на Загрос. До пътя се извиваше реката, мочурищата край нея плавно се разливаха и стигаха чак до пристанището, на няколко километра по-надолу. Редом с нея беше построен един от многобройните в този район петролопроводи — губещи се в далечината половинметрови стоманени тръби на бетонни подпори, които се гмуркаха под шосето в специално изкопан за целта канал. На изток, на около километър и половина, се гушеше селце. Къщите бяха прашни, схлупени, построени от кирпич и замазани с кал. Малка кола се приближаваше с тихо боботене. Беше стара и очукана, вървеше бавно.

Вътре седяха четирима души. Бяха млади и гладко избръснати, с доста хубави за този беден край дрехи, изпотени и неспокойни. Колата спря до канала, от нея излезе младеж с очила, изправи се край пътя и се престори, че се облекчава. Главата му се въртеше на всички страни, очите му оглеждаха околността.

— Чисто е — съобщи той на останалите. Двамата от задната седалка се измъкнаха навън и бързо се спуснаха по насипа на канала. С усилие мъкнеха тежка торба. Младежът с очилата закопча панталона си и отвори багажника. Насреща му, изпод парче мръсен брезент зейна дулото на чешки картечен пистолет и сякаш успокоително му намигна. Шофьорът също слезе и се изпика в канавката. Струята беше силна.

— Браво, Масуд — рече му с лека завист очилатият и изтри нотното си лице. — Аз не можах да пусна дори капка!

— Преди изпит и аз съм така — отвърна шофьорът и се засмя. — Май скоро ще отворят университета, а? Ако е рекъл Господ, разбира се.

— Господ! Господ е опиум за народа! — хладно отсече очилатият и се обърна към шосето.

И в двете посоки продължаваше да е пусто. На няколко километра южно от тях водите на Персийския залив блестяха под ярките слънчеви лъчи. Той запали цигара и забеляза, че ръцете му леко треперят. Времето сякаш беше спряло. Тишината се нарушаваше само от жуженето на рояците мухи и това сякаш я правеше още по-дълбока. На пътя отвъд селцето се появи бяло облаче.

— Виж!

Двамата се вгледаха в далечината.

— Дали са товарни камиони? — с безпокойство запита Масуд, шофьорът на колата. — Да не са военни? — После се надвеси над ръба на канала и извика: — Ей, вие, побързайте! Някой идва!

— Още малко и сме готови — отвърна единият от младежите.

Двамата в канала бяха извадили от торбата връзките с експлозив и ги поставяха по протежение на широката тръба, старателно увита с насмолено платно срещу корозията.

— Али, подай ми фитила — гърлено нареди по-възрастният.

И двамата бяха покрити с мръсотия, по лицата им се стичаха тъмни вадички.

— Дръж — рече Али и внимателно му подаде снопче фитил и няколко детонатора. Ризата на гърба му лепнеше от пот.